Светът в теб4 януари 2024

И застанете заедно, но не твърде близо: стълбовете на храма стоят отделно

Халил Джубран: Болка е счупването на черупката, която затваря твоя мироглед

Худ. Халил Джубран

Най-забележителното е най-известното произведение на Халил Джубран – „Пророкът“ е прекрасен елексир от проза, предлагаща духовна мъдрост по различни теми. В изплаканите редове на родения в Ливан творец (6 януари 1883 – 10 април 1931) читателят намира утешение за всеки проблем, свързан с любовта и брака, работата, скръбта и болката, притежаването на собственост, свободата, молитвата. Джубран пише и рисува за тъгата на разколебанато аз и за мощната безграничност на истинния аз.
„Пророкът“ е поезия в проза и проза в поезия, може да се разглежда като метафора за мистериите на живота, включително нашата цел и определенията ни за „добро“ и „лошо“. Божествената симбиоза между творчески текст и реалност.

Човек говори, когато престане да бъде в мир с мислите си.

Нека има пространства във вашата заедност. И нека небесните ветрове танцуват между вас. Обичайте се един друг, но не се обвързвайте от любов: нека по-скоро бъде движещо се море между бреговете на душите ви. Пълнете чашата един на друг, но не пийте от една чаша. Давайте един на друг от хляба си, но не яжте от един и същи хляб. Пейте и танцувайте заедно и се веселете, но нека всеки от вас бъде сам. Както струните на лютнята са сами, въпреки че трептят от една и съща музика. Дайте сърцата си, но не един на друг. Защото само ръката на Живота може да побере сърцата ви. И застанете заедно, но не твърде близо един до друг: защото стълбовете на храма стоят отделно, и дъбът и кипарисът не растат в сянката на другия.

Любовта не дава нищо освен себе си и не взема нищо друго отникъде освен от себе си.

Но ако обичате и трябва да имате желания, нека това са вашите желания: да се стопите и да бъдете като лъкатушещ ручей, който пее мелодията си на нощта. Да познавате болката от твърде много нежност. Да бъдете наранени от собственото си разбиране за любов. И да кървите доброволно и радостно.

Вашите деца не са ваши деца. Те са синове и дъщери на копнежа на Живота по себе си.
За да омаловажаваш, трябва да си малък.
Красотата е вечност, гледаща себе си в огледало. Но ти си вечността и ти си огледалото.
Вие се молите в бедата си и в нуждата си. Би могъл да се молиш и в пълнотата на своята радост и в дните си на изобилие.
Любовта не познава собствената си дълбочина до часа на раздялата.

Твоята болка е счупването на черупката, която затваря твоя мироглед. Както костилката на плода трябва да се счупи, за да може сърцето му да стои на слънце, така и ти трябва да познаеш болката. И можеше ли да държиш сърцето си вечно удивляващо се на ежедневните чудеса на живота? Болката ти нямаше да изглежда по-малко чудна от радостта ти. И ще приемеш сезоните на сърцето си, както винаги си приемал сезоните, които минават над нивята ти. И със спокойствие ще наблюдаваш зимата на скръбта си.

Казано ти е, че дори като верига, ти си толкова слаб, колкото е най-слабото ти звено. Това е само половината истина. Вие също сте толкова силни, колкото е най-силната ви връзка. Да те измерват по най-нищожната ти постъпка означава да пресметнат силата на океана по крехкостта на неговата пяна. Да бъдете съдени по вашите неуспехи означава да се хвърли вината върху сезоните за тяхното непостоянство.
В сладостта на приятелството нека има смях и споделяне на удоволствия. Защото в росата на малките неща сърцето намира утрото си и се освежава.
Не казвайте „Намерих истината“, а по-скоро „Намерих истина“.
Когато обичаш, не трябва да казваш „Бог е в сърцето ми“, а по-скоро „Аз съм в сърцето на Бог“.

Не казвайте: „Намерих пътя на душата.“ Кажете по-скоро: „Срещнах душата, която върви по моя път.“ Защото душата върви по всички пътища. Душата не ходи по линия, нито расте като тръстика. Душата се разгръща като лотос от безброй венчелистчета.

Защото какво е злото освен доброто, измъчвано от собствените си глад и жажда?
И не мислете, че можете да насочвате пътя на любовта, защото любовта, ако ви сметне за достоен, насочва пътя ви.
Бог не се вслушва в думите ви, освен когато Самият Той ги изрича през устните ви.
Разумът, управляващ сам, е ограничаваща сила и страстта, оставена без надзор, е пламък, който гори до собственото си унищожение.

Източник