изображение: iStock
Осъзнавайки своята крехкост, егото прибягва до всякакви уловки, за да защити своята територия. Без съмнение най-разпространената и най-успешната защитна стратегия на егото е отрицанието. Това пише Джеймс Холис, ревностен юнгианец, в книгата си „Да разбираме сянката си“.
Холис засяга тази тема във всичките си трудове, посветени на клопките на егото, разпознаването на тъмните страни на личността ни и установяването на оздравителен връзка с подсъзнанието.
Всички ние имаме обширни зони на отричане. Ако съзнанието трябваше да претърсва всеки скрит ъгъл на нашата история и постоянно да се препъва в Сенчестото, отдавна щеше да загуби вътрешния си покой и съня си. Затова казваме: „Колкото по-малко знаеш – толкова по-добре спиш.“ И все пак, това, което не знаем, пак ни отнема съня — и това също добре го знаем.
Отрицанието си има съюзник – избягването
Всички имаме области от живота, които ни изглеждат заплашителни или тревожни, и затова се стараем да ги заобикаляме.
- Ако съм интуитивен тип, попълването на формуляри или ремонтът вкъщи може да е истинско мъчение.
- Ако съм тип, ориентиран към усещанията, едва ли ще съм склонен да витая из облаците – по-скоро ще се опитам да стъпя здраво на земята.
Тогава ще ми е лесно да се справям с непосредствените факти, но ще губя поглед върху по-широката перспектива. Рано или късно сенчестото присъствие на т.нар. „малки функции“ ще се разбунтува – и ще ни захапе здраво отзад като булдог.
Следва потискането – импулсивния опит да не допуснем до съзнанието си неприятна истина. И макар че това е несъзнателен защитен механизъм на егото, да забравим за заплахата не означава, че сме се отървали от нея – както всеки път се убеждаваме, когато не си платим навреме сметките.
Близо до това е съзнателното потискане – когато съзнателно прогонваме мисълта за болящ зъб, за да не си развалим деня. За разлика от потискането, тук има съзнателен избор, но действието е временно и често подвеждащо.
И, както вече видяхме, онези части от несъзнателния ни живот, които ни се струват проблематични, можем да пренесем върху другите – за да не признаем, че това е част и от нашия собствен живот. Проекция е, когато приписваме на други хора неприемливи и неприети качества на нашата личност. Това е опит да се отрече вътрешна истина чрез външно „обвинение“. Например критикуваме друг за нещо, което самите ние несъзнателно носим в себе си.
Затова, както съвсем неслучайно отбелязва Иисус, сламката в окото на ближния ни изглежда далеч по-очевидна от гредата в нашето собствено.
