На пръв поглед думите звучат странно. Нима е лошо човек да разбира чувствата си? Нали себепознанието помага да откриваме причините за тревожните мисли, гнева и болезнените реакции?
С напредването на разговора станало ясно, че животът на жената се е превърнал в непрестанно самонаблюдение. Всяка сутрин започвала с разбор на настроението, през деня следяла мислите и чувствата си , а вечер записвала защо даден разговор я е засегнал. При тревога търсела причината, а при гняв се връщала към болезнени преживявания от детството. Така всяко чувство се превръщало в поредния въпрос, който трябва да бъде разгадан.
Психолозите все по-често срещат подобни случаи. Много хора четат книги за самопомощ, слушат предавания, посещават обучения за осъзнатост и участват в общи медитации. Подобни занимания могат да бъдат полезни, но трудността започва, когато стремежът към себепознание се превърне в непрестанна нужда всичко да бъде наблюдавано, обяснено и държано под контрол.
Прекаленото вглеждане навътре може да засили тревогата, предпазливостта и усещането, че се отдалечаваме от настоящето. Вместо просто да се зарадваме, започваме да проверяваме дали радостта е истинска и дали я изпитваме правилно. Вместо да приемем тъгата, веднага търсим причината и скрития смисъл зад нея. Така всяко чувство се превръща в поредния въпрос, който трябва да бъде разгадан. А когато безкрайното самонаблюдение започне да изморява, проблемът вероятно вече не е в липсата на самопознание.
Пътят към вътрешния мир започва с нещо малко- да спрем за малко да търсим обяснение за всичко и отново да присъстваме в собствения си живот.
