Храмовете на Виетнам. Вречени в жарта на слънцето. Орисани в тайните на своите сенки. С лицата на различни богове са. И с единния пламък на всички молитви. С тъй ярките си цветове и с аромата на бездънната непознатост. Със собствената прегръдка на всички вътрешни граници, но и тяхното размиване! Защото, ако личната идентичност е разграничаването на един човек от околния свят, то личната осъзнатост е в това да проумееш, че всичко е свързано. Светлината, сенките, ароматите, силуетите, континентите, сърцата, молитвите, дланите.
Храмовете на Хо Ши Мин Сити, Вунг Тан и Хо Тран. Всеки усмихнат Буда - полуспящ и добруващ в благост и тлъстина. Лъчезарно безучастен. Мило чужд. Нараснал делничната дребнавост. Преодолял и последната суета. И „осиновената“ китайска богиня на късмета Гуан Ин - обещаваща шепа ориз на гладния и искрица обич на отхвърления. Във Виетнам тя е считана за съпруга на Буда. Но, за разлика от него, тя не е над материалното, не е откъсната от физическия свят и потребностите в него.
И ... моите любими индуистки храмове. Да, има ги и тук, във Виетнам, та нали съм на територията на някогашния Индокитай. Макар и християнска, душата ми винаги е била запленена от шеметния, загадъчен калейдоскоп от багри и чувственост на индуистките храмове. Божества със синя кожа и слонски глави, с много ръце и изящни лица, с флейти, с гирлянди от цветя , с милион различни имена. Танцуващи. Ликуващо лекуващи. Почти по детски ентусиазирани. Възторжени.
Пластични. Най-старата запазена религия на планетата ни. Причудлива. Истински „екстравагантна“ в изразността и посланията си от днешна гледна точка. Експресия на духовното чрез еротика. И дълбочина на еротичното чрез духовност.
А танцът е осъзнаването, колко кратки сме в съществуването си. И колко затворени в собствените си граници. В излишното търсене на несъществуваща сигурност. В нелепата си илюзия за лична значимост.
Знаеш ли, боговете в индуистките храмове просто танцуват. С лотоси в изрисуваните си ръце и с луни в косите, с хилядолетия в напевите и хипнотични мантри в диплите на своите ярки одежди. От едно потрепване на клепачите им се раждат и умират вселени. Но с вечността на един изначален танц.
Храмовете на Виетнам. Сънищата на моя дух. Танцът в гърдите ми.
