Любопитно29 август 2019

Не са нужни 10 000 часа, за да си перфектен цигулар

Изследване развенчава мита за „вълшебното число на величието”

Снимка: Catalin Balta, Unsplash

С явно пренебрежение към общественото мнение и казионните установки, напук на мотивационните идиоми на новото време, изследователи стигнаха до извода, че изнурителната практика не е задължително условие, за да се достигне перфектност, пише The Guardian.

Проучване сред цигулари сочи, че най-добрите музиканти са се упражнявали толкова, колкото и добрите. Анализаторите твърдят, че за успеха имат значение още и качеството на обучение, уменията за учене, и вроденият талант.

През 2008 г. светът е облъчен с 10 000-часовото правило. Всичко тръгва от идеята, представена в книгата на Малкълм Гладуел „Outliers“ („Гении и аутсайдери“). Лайтмотивът в нея е, че всеки, който се упражнява достатъчно дълго и упорито – може да стане експерт в съответната област. Гладуел заявява, че „10 000 часа – това е вълшебното число на величието“.

„Идеята наистина се е вкоренила в нашата култура, но това е прекалено опростяване“, казва Брук Макнамара, психолог от университета Case Western Reserve в Кливланд, Охайо. „Що се отнася до човешкото умение, това е сложна комбинация от фактори, включващи околната среда, гени и индивидуални особености. Техните взаимодействия обясняват различията в начините на работата на отделните хора.“

Предисторията на модела „10 000 часа“ е проучване от 1993 година сред цигулари и пианисти, според което колкото по-голямо е натрупаното време в упражнения, толкова повече музикални умения има изпълнителят. Най-добрите цигулари до 20 г. вече са изсвирили своите 10 000 часа, макар и не всички участници в тогавашното изследване да споменават това. Естественият талант бива пренебрегнат и учените в края на миналия век твърдят, че различията в кариерата и успеха на музикантите се дължат главно на разликата в положените усилия. Гладуел се хващя за кръглото число и с него обяснява успеха на преуспелите от Моцарт през Бийтълс до Бил Гейтс.

Макнамара и колежката й Мега Майтра решават да повторят част от изследването от 1993 г., за да видят дали ще стигнат до същите заключения. Те интервюирали три групи от 13 цигулари, оценени като най-добри, добри или не чак толкова добри. Били помолени да попълнят дневници, в които да опишат точно количеството часове, в които се упражняват и са се упражнявали.

Цигуларите от третата група – условно с най-малко умения – посочили, че до 20-годишната си възраст са прекарали в упражнения средно 6000 часа. Между групите „добри“ и „най-добри“ нямало разлика – всеки записал средно около 11 000 часа, пише в изследването, публикувано в Royal Society Open Science.

Според Макнамара при висококвалифицираните в съответната област хора, колко са се упражнявали престава да е фактор. Всеки е практикувал дълго и упорито, но на върха вече имат значение съвсем други фактори.

Авторите на изследването от 1993 г. обаче не са впечатлени. Един от съавторите му, Андерс Ериксън, психолог от Университета във Флорида, казва, че новият експеримент всъщност възпроизвежда повечето от техните открития.

Друг съавтор на изследването от 1993 г., Ралф Крампе, психолог в Католическия университет в Льовен, твърди, че нищо в изследването на Макнамара не го е накарало да постави под въпрос първоначалните открития. „Вярвам ли, че практиката е всичко и че самият брой часове упражнения определя достигнатото ниво? Не. “, казва той и добавя, че качеството на практиката, учителите и родителската подкрепа също имат значение. "Но все още смятам, че осъзнатата и целенасочена практика е най-важният фактор."

Макнамара остава на своето: „Практиката ви прави по-добри, отколкото сте били вчера, през повечето време. Но не това може да те направи по-добър от съседа. Не това може да направи вашето дете по-добро от всяко друго в класа по цигулка. "