Светът в теб8 октомври 2024

Ти току-що пречупи детето си. Браво!

Дан Пиърс: Татковци, време е да покажем на децата си, че ги обичаме и да го правим постоянно

снимка: Найден Колчев

На 3 февруари 2011 г. в личния си блог Дан Пиърс, представящ се като самотен баща, публикува този текст. Тъжната история обикаля интернет пространството вече 13 години. Самият автор казва, че тя е достигнала до стотици хиляди потребители и ги е трогнала до сълзи. Пиърс продължава да споделя в социалните мрежи своите виждания за тънкостите на детската душа, издава книги, чете лекции на тема възпитание и педагогика. Нека си припомним неговия текст.

Чувствам нужда да напиша това, на което станах свидетел в Costco вчера. Извинете ме за поредния пост, написан от отчаяние и гняв. Моля, прочетете до края. Знам, че е дълго, но това е нещо, което трябва да се каже. Това е нещо, което трябва да бъде чуто. Това е нещо, което трябва да бъде споделено.

Докато Ноа и аз стояхме на опашката, гледах как малко момче (на около шест) погледна към баща си и попита много плахо дали могат да си купят малко сладолед. Бащата го изгледа изпод вежди и през стиснати зъби изръмжа на момчето „да го остави на мира и да мълчи“. Момчето бързо се сви до стената, където стоеше неподвижно и наранено известно време.

Опашката вървеше бавно, детето се върна при баща си, тананикайки си детска мелодия, изглежда забравило гнева, който баща му току-що беше проявил. Бащата отново се обърна и се скара на момчето, че вдига много шум. Момчето отново наведе главичка и се сви до стената наранено.

Бях натъжен. Бях объркан. Как може този човек да не вижда това, което аз виждам? Как може да не вижда какъв красив дух засенчва? Как може този човек така скоропостижно да заличи цялото щастие у собственото си момче? Как може този мъж да не цени момента, в който е всичко за това момче? Човекът, който има най-голямо значение за това момче?

Вече бяхме само трима преди касата и момчето отново пристъпи към баща си. Мъжът веднага излезе от опашката, стисна до болка рамото на детето и го заплаши: „Ако издадеш звук или се отлепиш пак от стената, обещавам, че ще си го получиш, когато се приберем.“ Момчето отново се сви до стената. Този път то не помръдна. То не издаде звук. Красивата му главица беше клюмнала, очите - приковани към пода, лицето - безизразно. То беше пречупено. И така искаше баща му. Не искаше да се занимава с него и да го пречупи беше най-лесният начин.

И се чудим защо толкова много от нашите деца израстват осакатени...

Ще бъда откровен. Хората виждат връзката ми с Ноа и доста често ме издигат на пиедестал или ме възхваляват, че го обичам повече, отколкото повечето бащи обичат собствените си деца. Това не го разбирам и никога няма да го разбера. Да обичам сина си, да изграждам личността му, да го докосвам, да играя с него, да бъда с него… Това не са задачи, които само супер татковците могат да изпълняват. Това са задачи, които всеки баща трябва да изпълнява. Винаги. Аз съм баща, който обича сина си и буквално би направил всичко за неговото благополучие, безопасност и здраве. Не бих допуснал да се почувства прекършен или нищожен.

Далеч съм от перфектния баща. И винаги ще бъда. Но аз съм дяволски добър баща и синът ми винаги ще се чувства по-голям от всичко, което животът може да му поднесе. Защото разбирам силата, която бащата внася в живота на едно дете и в укрепването на вярата му в себе си. Разбирам, че всичко, което правя и казвам на сина си, ще бъде посято и запомнено - за добро или за лошо. Това, което не разбирам, е как някои бащи не го разбират.

Татковци, лицата ви грейват ли, когато сутрин след събуждане видите детето си или когато се приберете от работа? Осъзнавате ли, че усещането за ценност на едно дете може би е в това, което то вижда изписано на лицето ви в мига на срещата след няколко часа раздяла?

Татковци, осъзнавате ли, че детето е това, което му казвате, че е? Че хората почти винаги стават това, което са им казали, че са, какъвто етикет са им залепили? Дали това, което току-що е направило детето ви, наистина е било „най-глупавото нещо, което някога сте виждали да прави“? Наистина ли е „най-нелепото нещо, което е можело да направи“? Наистина ли вярвате, че детето ви е идиот? Защото сега го прави? Помислете за това. Тъй като вие сте го казали, то сега ви вярва. Браво...

Татковци, наистина ли очаквате някой да повярва, че не можете да намерите 20 минути, за да се отдръпнете от компютъра си или да изключите телевизора, за да играете с детето си? Трябва да се случва всеки ден. Не разбирате ли, че децата изграждат доверието си в зависимост от това дали баща им играе с тях или не и колко е ангажиран, когато играе с тях? Знаете ли какви щети нанасяте, като не играете с децата си всеки ден?

Татковци, трябва ли някой да приеме тази глупава идея, че гневът понякога или често е необходим? Не разбирате ли, че гневът е почти винаги емоция за хора, които искат да контролират другите, като в същото време не успяват да контролират себе си? Не знаете ли, че има невероятни книги и курсове, които могат да ви научат на по-добри методи? И най-важното е, че не виждате скоростта, с която едно дете бива смазано или то самото става агресивно докато гневът господства? Толкова ли сте безчувствени към блясъка на духа на вашето дете, че да не сте смазани напълно, когато то трепне уплашено или се свие във ваше присъствие? Наистина ли искате детето ви да се страхува от вас?

[...]

Татковци, време е да кажем на децата си, че ги обичаме. И да го правим постоянно. Време е да се зарадваме на техните двадесет хиляди ежедневни въпроса и неспособността им да правят нещата толкова бързо, колкото бихме искали. Време е да се насладим на техните странности. Време е да се порадваме на израженията на лицата им и неправилно произнесените думи. Време е да се радваме на всичко, което са нашите деца.

Време е да станем и да попитаме какво можем да направим, за да бъдем по-добри бащи. Време е да изясним приоритетите си. Време е да се приберем и наистина да бъдем бащи.

[...]

Татковци, време е да покажем на нашите синове как правилно да се отнасят към жената. Време е да покажем на нашите дъщери какво трябва да е отношението към едно момиче. Време е да покажем прошка и състрадание. Време е да покажем на децата си съпричастност. Време е да нарушим социалните норми и да ги научим на по-здравословен начин на живот! Време е мъдро да подходите по темата за половете без да се задълбочавате излишно. Наистина ли има значение дали синът ви харесва розовия цвят? Ще нарани ли някого това негово предпочитание? Не виждате ли вредата, която нанася на едно момче да му се каже, че нещо не му е наред, защото харесва определен цвят? Не виждаме ли вредата, която нанасяме, като лепим етикета „женствени“ на нашите момчета, само защото имат свои собствени харесвания и мнения за нещата? Неща, които наистина нямат значение?

Татковци, говорете тихо на синовете си. Говорете спокойно на дъщерите си. Какви ги искате? Искате ли той или тя да е детето в училище, което седи само без абсолютно никакви приятели или самочувствие? Или искате децата ви да са лидерите на класа? Не виждаме ли, че имаме силата да дадем това на нашите деца? Не виждаме ли, че имаме силата да научим децата си на инструментите за обществено оцеляване?

[...]

По дяволите, татковци, всяко дете има рождено право да поиска сладолед, без да бъде омаловажавано и прекършвано. Всяко дете има рожденото право да го направи, без да бъде принуждавано да се свива в ъгъла, защото човекът, който трябва да бъде неговият герой, всъщност е съвсем малък, дребен човек. Всяко дете има рожденото право да бъде щастливо, да се кикоти, да се смее и да играе. Защо не им позволяваме? Всяко дете на земята има право на баща, който мисли, преди да говори; баща, който разбира мощта, която му е дадена, за да оформи живота на друго човешко същество. Баща, който обича детето си повече, отколкото обича телевизионните си предавания или спортни игри; баща, който обича детето си повече от свободното си време. Всяко дете заслужава баща супергерой.

Може би истината е, че много бащи не заслужават децата си.

Може би истината е, че много бащи изобщо не са бащи.

[...]

Татковци, децата са дар. Не са ни дадени, за да ги прекършваме. Те са ни дадени, за да им помогнем да се развият. Нека покажем на света колко много добри бащи има наоколо.

Дан Пиърс, самотен баща