Смет за щастие

Идеята им е смела и на пръв поглед неизпълнима, дори наивна, биха казали някои, но когато на едно място се съберат искрена детска мечта, вяра и ентусиазъм, то няма как да не се заразим и ние, големите, макар и с позагрубели от битки души. И както ни казва и Надежда Тодорова, понякога е нужно просто да скочиш в приключението с пълната увереност, че чудото ще се случи...

Кои са те? Надежда и Радост Тодорови са обикновено семейство от тези, в които родителите работят, децата ходят на училище и след това вечерят... Да, ама не съвсем. Срещаме ги пред блокчето, където живеят в столични кв. Бъкстон. И вместо да започнем направо с многото сериозни въпроси, попадаме отново в детството, някога през 90-те... Накапали ябълки и звънтящ детски смях. 8-годишната Радост хуква към съседния блок и с пълен глас вика под прозореца своята приятелка, подканвайки я за игра. Мигаме и като че и ние отново ходим с намазана филия в ръка и тичаме сред окапалата шума в готовност за гоненица. Но сега се гоним основно с времето и оставяме на заден план онова така важно нищоправене, което ражда чудесата.

След разходка с приятелско семейство в парка на Благоевград назрява и планът как мечтата да се сбъдне. Едно черно куче отново кара Радост да зададе и някой друг от неудобните въпроси към всезнаещите възрастни - Къде ще прекара зимата кучето? А има ли кой да му донесе храна? И любимият от всички - Не можем ли да го приберем вкъщи? В дома на Радост вече се разполага един чуден котак на име Сократ. Но не в това е проблемът, няма как под един покрив да се съберат всички животни, останали без дом. Затова на Надежда й хрумва идеята да съберат средства, с които да направят импровизиран дом на открито за безпризорните животни, да им осигурят медицинска грижа и храна.

Тук критиците ще кажат, че от дом и грижа се нуждаят и хората. Да, но както ни обяснява Надежда, не можем да хукнем и да приберем просто ей така непознати деца или възрастни с идеята да им помогнем. Никой не отговаря за животните, те не избират да бъдат захвърлени или да живеят сред шумните булеварди... Затова Надежда намира фирма, която изкупува пластмаса и стъкло. Звъни и разказва за идеята на семейството със събраните средства от рециклирането на отпадъците да направят нещо хубаво поне за кварталните четириноги, живеещи на улицата. И това Надежда го разказва, поемайки риска да я сметнат за луда от другата страна на телефонната слушалка. Уви, след няколко дни от фирмата вече има отговор. Камионът ще дойде да вземе събраната смет, но само при условие, че количеството достига 500 кг. И ето тук вече може би всеки сериозен с главно С възрастен би се отказал. Как за по-малко от месец едно семейство може да събере половин тон пластмаса? Надежда обаче категорично казва: Няма как да не стане! Не се отказва и решава да сподели за начинанието си с приятели в социалната мрежа. На 8 октомври публикува посланието на своята дъщеря и само за дни то успява да достигне до повече от 4000 души, които също скачат заедно с Радост в експеримента по човечност. Успяват да го направят точно заради искреността си, която често ние, възрастните, бъркаме с наивността.

Започват да валят обаждания от къде ли не. И ако не можем да се сетим какво е общото между сценичния екип на Бояна, военното поделение в Плевен, верига скъпи хотели, група тийнейджъри и Борис от 3 клас, то това е една детска мечта. От гимназията на сина на Надежда - Михаил, започват да събират пластмасовите шишета, на които се натъкват по път за училище. Това се случва и със съучениците на самата Радост. И така започва да се задейства принципът „предай нататък“. „Не вярваш в доброто, ако самият ти не го правиш“, казва ни Надежда. „Щастлива съм, че се обаждат дори хора, които казват, че ще донесат само 5 пластмасови шишета. Това е засвидетелстване на доверие към непознат, желание да си позволиш да се чувстваш добър. За мен всички тези хора са като коледен подарък. В каквото вярваш, животът ти показва, че си прав“, допълва Надежда.

Затова и ние вече казваме: Няма как да не стане!