„Борис Христов е тръбач на истини, които ние не умеем или не смеем, страхуваме се да изречем на глас. Затова неговата поезия ни стряска и просветлява, безпрекословно ни подчинява и принуждава да се вслушаме в чистия му и самороден глас, защото интуитивно усещаме и разбираме, че Поетът ни внушава важни и съществени неща, изречени образно и художествено“. Това пише за него литературният критик Никола Иванов.
БИБЛЕЙСКИ МОТИВ
Живея в ъгъла на тоя свят, където
човекът е навел глава над своята чиния.
И дъвче яростно... И отброява часовете
адамовата ябълка на неговата шия.
Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце... и лягах
да спя до него в дупката на мрака.
И мен ли бе избрал безмилостния господ
да видя как веднъж крадецът на квартала
целуваше жената на учителя... и потни,
телата им димяха в лятната омара.
Ала когато изпълзях от буренясалото детство
и моя нос опря на Голиат в ботуша,
разбрах, че глупостта с черпака си надвесен
ще ме преследва цял живот и ще ме суши.
И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена...
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.
Видях ги да изкачват билото на планината
и да събират камъчета за Давидовата прашка.
А сам Давид лежеше като бог в реката,
за да не вижда никой дяволската му опашка.
ЖЕНАТА МАРИЯ
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: „Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете ѝ връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
„Аз пристигнах... Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже...“
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
„Аз пристигнах... Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
