Снимка: Arash Payam, Unsplash
Ти не ме обиждаш. Аз се чувствем обидена, когато...
Ти не ми причиняваш болка. Аз усещам болка, когато ти...
Не ти осмисляш живота ми. Аз търся смисъл само в теб...
Не ме унижаваш ти, а аз… Е, нататък можете да го продължите и вие.
На пръв поглед ще кажете - каква пък е толкова разликата между тези твърдения? Но всъщност това обръщане ви позволява да направите поредица улесняващи живота предположения.
Болката и негодуванието са си наши лични преживявания, силно субективни. Страдаме, защото сме убедени, не всеки в нашата болезнена ситуация е изпитвал същото като нас. Мислим, че нашите емоционални проблеми винаги са най-силни и дълбоки. Допуснете, че в момента никой не ни прави нещо страшно, а просто ние отговаряме с болка при проявата на каквото и да било, свързано с нашия предишен опит.
Едва ли човекът срещу нас целенасочено се е заел да ни наранява, чак толкова специални не сме. Едва ли човекът иска да ни причини гняв и болка, а просто прави или не прави нещо по свои собствени причини, живял е по-малко от нас, опитът му е по-малък, може би не осъзнава, че това е неприятно или болезнено за нас.
Най-важното е да знаем, че не е нужно да чакаме или да се борим другият да спре да ни наранява или обижда, че е в нашата власт да спрем това: преместете се на правилната дистанция, отидете на психотерапия, натиснете бутона ПАУЗА.
Проблемът е, че това разбиране ще спре нашата игра на насилник и жертва и ще трябва да се движим напред сами без хленч и истерия, да вземаме решения и да пристъпваме към действия самостоятелно.
А колко лесно ни беше, когато обвинявахме на воля всеки и всичко...
В отговорността за чувствата ни също работят закони и един от тях е: ако се чувствам добре, значи съм добре, а ако не - вината си е моя.
Често казваме: нараниха ме, обвиниха ме, обидиха ме. Но обикнаха ме, направиха ме щастлив/а, благодариха ми (накараха ме да почувствам любов, щастие, благодарност) казваме рядко и/или иронично, а за някои подобни ситуации изобщо нямаме думи или избягваме да говорим. Защото когато става въпрос ние да изпитваме любов, благодарност, щастие, интерес - тогава говорим в първо лице единствено число. Но когато чувстваме болка, обида, гняв, ревност, тъга - за виновните казваме "те" - трето лице множествено число.
Когато започнах сама да поемам отговорност за чувствата си, бях вбесена от онези, които не го правят, а прехвърляха отговорността върху другите, включително и върху мен.
И тогава разбрах, че ние самите сме отговорни за това, за което поемаме отговорност. Тоест, те не ме обвиняват за чувствата си, но аз самата поемам отговорност за техните чувства. А това вече е манията за величие, егоцентризмът - да мисля, че аз контролирам чувствата на други пълнолетни, зрели разумни хора.
Днес вече не ми е интересно да предъвквам кой кого е обидил и защо, да търся правотата си, да я доказвам, да играя жертва-насилник или да съм виновна, ощастливена, всемогъща или потискаща. Това вече не е моето.
Все едно да влезеш в друга стая и там да не е претъпкано и задушно, а просторно и спокойно. Все още не съм много добра в новите води, не съм свикнала още на такава свобода. Понякога изскачам от тези спокойни води, за да се скарам с някого и да се самосъжалявам, но опитът да се измъкна от него е безценен и кара мозъка ми да не забравя нито за миг свободата на покоя и да се стремя към него.
Да, ще трябва да се научите какво да правите с натрупаното напрежение, да изпишете много страници докато се запознаете със сянката и страховете си, и, простете за клишето - дълго да работите върху себе си. Но да обвинявате и да сте обидени/оскърбени/виновни/наранени - достатъчно дълго го правихте, баста.
Макар, че има хора, на които тази игра не им омръзва и за 80 години. Знам, знам, че познавате такива. Оценявам тяхната отдаденост на процеса и тяхното постоянство в тормоза, но ми е мъчно за тях. И за загубеното им време.
Александра Гибинска
