Истинският Маугли: Дина Саничар е отгледан от вълци

Дават му името Дина Саничар и го отвеждат в сиропиталище. Там го учат да ходи и говори като човешко същество. Момчето трудно стои на два крака, ръмжи като вълк и предпочита да яде сурово месо. Докато гризе кокали си точи зъбите. Въпреки усилията на хората, които се грижат за него, Дина никога не се научава да говори свободно и остава дивак. 

Историята на Дина Саничар привлича вниманието на обществеността. Неговата съдба вдъхновява много автори и образът на детето, отгледано от вълци, влиза в сюжета на различни литературни произведения, а по-късно и на филми. Една от най-известните книги на тази тема е на Ръдиард Киплинг - „Книга за джунглата“.

Детският психолог Уейн Денис пише през 1941 г. в American Journal of Psychology, че „дивият човек е нечист“ и би „ял неща, които цивилизованият човек смята за отвратителни“. Саничар се е хранил само месо, презирал е да носи дрехи и точел зъбите си върху кокали. Не е бил ням, но в началото е издавал само животински звуци. Дивите деца, обяснява Денис, са „нечувствителни към топлина и студ“ и имат „слаба или никаква привързаност към човешките същества“. 

Саничар обаче успява да създаде връзка с един човек: друго диво дете, което също било открито в джунглата и доведено в сиропиталището. Исторически архиви от онова време съдържат спомени на някой си отец Ерхард, доброволец в приюта: „Странна връзка на симпатия свърза тези две момчета и по-голямото научи по-младото да пие от чаша.“ 

Вероятно никъде митът за дивото дете не е толкова разпространен, колкото в Индия, където историите за „вълчи деца“ са се предавали през вековете. Според India Today само през миналия век са регистрирани над 50 подобни случая. 

Може би най-известният западен мит за дивите деца е този за Ромул и Рем, момчета близнаци, които са били изоставени на брега на река Тибър, кърмени и отгледани от вълци и по-късно върнати в цивилизацията, за да основат Рим - центъра на цивилизацията. Но историята на Саничар е е тъжен достоверен пример за това, че можете да извадите момчето от джунглата, но не можете да извадите джунглата от момчето. Саничар и почти всички диви деца никога не успяват да се интегрират напълно в обществото, а нещастно съществуват до смъртта си някъде по средата между животинското и човешкото.

Голяма част от пропастта между дивата природа и цивилизацията е свързана с езика. Саничар така и не се научава да говори. Много след случаят с него учените достигат до откритието си, че има „критичен период“ за изучаване на език. Ако той бъде пропуснат, би било невъзможно за мозъка да се нагоди към човешката комуникация. Ноам Чомски в своите „Синтактични структури“ казва, че езикът е базисен за човешкия опит. Ако хора без езици бъдат изоставени на остров, каза Чомски, след поколение или две те ще създадат свой собствен. Саничар може и да не е говорил предполагаемия си майчин език, но както психологът Люсиен Малсън пише в книгата си „Вълчи деца“, индийчето е съчетало други, „по-груби, по-малко човешки“ форми на комуникация - изблици на нетърпение и ярост, вой, ръмжене и хвърляне.

След 20 години контакт с хора, човешките достижения на Саничар са доста семпли. Въпреки че може да ходи изправен, той се движи много по-умело на четири крака. Може да се облича сам, макар и трудно. Някак си се справя с чашата и чинията си. Той продължава да души храната, преди да я изяде. Яде сурово месо. Единственият човешки навик, който доброволно възприема, било пушенето. Саничар става страстен пушач. Умира през 1895 г., според някои от туберкулоза.