„Когато вече не можем да променим ситуацията, сме изправени пред задачата да променим себе си.“ Виктор Франкъл
„Страх ме е да не разочаровам близките си. Цял живот се опитвам да им угодя. Правя това, което те искат и очакват от мен, дори това да е против волята ми.“ Познати ли са ви тези разсъждения? Колко често мислите ви са в тази посока? Осъзнавате, че имате право да вземате лични решения, но нещо дълбоко вътре във вас ви кара всеки път да отстъпвате и никога да не отстоявате мнението си щом пристъпите прага на дома.
Някои наричат това страх от отхвърляне, други - угодничество, породено от егоцентризъм (искам всички да ме харесват, затова не влизам в конфликти), трети - желание да бъде приет човека от близки, които нямат ресурса да обичат и да разбират. Винаги става дума за душевна болка, вътрешен конфликт и разминаване между очакване и реалност, между ирационалното и рационалното.
Корените на страха от разочарование на близките са някъде в детството. В емоционално незрели семейства при хладни родители любовта се е усещала като награда за послушание, успех и добро поведение. Детето се научава да чете настроенията на възрастните, да избягва конфликти и да не създава проблеми. В съзнанието му се запечатва една парадигма, която е устойчива и остава водеща в емоционалния му свят дълги години, освен ако човек не пожелае да се раздели с нея - за да си обичан, трябва да оправдаеш очакванията.
И така вземате решения не защото искате, а защото се страхувате от последствията от изборите си.
На всеки се е случвало да се откаже от нещо, което силно е желал, просто защото се е страхували да не разстрои някой близък. Стояли сте години на работа, която ви е задушавала, защото родителите или партньорът ви не са одобрявали промяната („не се лигави, такава заплата няма да намериш никъде“). Не сте говорили за желанията си, за да не обидите партньора си или мама („да не мислиш, че на мен ми е леко, това твоето не са проблеми“). Съгласявали сте се, когато сте искали да кажете „не“ („виж, ще теглим тоя заем и ще доплатиш от твоите спестявания, но тази нова кола си струва, повярвай ми“). Усмихвали сте се, когато негодуванието се е натрупвало вътре в вас („и по празниците да не си помислила да ходиш някъде, чакам те да измиеш прозорците“).
Но когато целият ви живот е само в угода на останалите - тогава вече трябва да се вземете за косите като барон Мюнхаузен и да се изтеглите сами от блатото на подчинението и самосъжалението. Дотук сте били мили с всички освен със себе си. Сега е време за спасение и то започва с искрения отговор на въпроса „Какво наистина искам?“.
Понякога дори добрите промени предизвикват тревожност. Доволни сте от избора си, но веднага започвате да се тревожите как ще го възприемат близките ви. Та нали години наред сте имали нужда от разрешение, за да сте щастливи! В живота ви се намества една хронична умора от постоянния вътрешен контрол. Ядосвате се на другите, чувствате се подценени, после пък се чувствате виновни за този гняв и отново се гневите - този път на себе си. И след това отново да се опитвате да бъдете удобни...
Първо ще се наложи да свикнете с мисълта, че новите ви решения и насоки за освобождаване на живота ви от оковите на страха, няма да се харесат на близките ви. Те ще възроптаят още при първия ви опит да отстоявате себе си. Няма да ви разберат. Отнася се както за родителите ви, така и за партньора ви. Те ще са недоволни, ще очакват старите ви реакции и ще ви критикуват за новите, ще продължават да искат неща, които са свикнали да получават от вас, но вие вече не сте готови да дадете.
Повтаряйте си, че разочарованието на някой друг не винаги означава, че правите нещо нередно. Можете да обичате някого и да не сте съгласни с него. Бъдете благодарни на родителите си, но почнете да строите вашия живот според вашите разбирания. Грижете се за партньора си, без да жертвате собствените си нужди. Не е нужно да сте перфектни, удобни и винаги на разположение, за да заслужите уважение и интимност.
В началото на вашия път към свободата от страха ще трябва честно да си отговорите на още един въпрос: „Ако никой не ме съдеше или не беше разочарован от мен, какво щях да избера?“
Наблюдавайте старото си поведение в нови ситуации. Анализирайте кога постъпвате, водени от страх и кога - водени от собствените си желания. Много добра техника е да натиснете „Пауза“ всеки път, когато се затруднявате да дадете отговор и да извършите нещо, което другите искат от вас, но вие не сте убедени че искате.
Към хроничното ви чувство за вина към всички и за всичко се опитайте да проявите търпение и разбиране - отглеждано десетилетия, то няма как да изчезне за една нощ осъзнаване. Чувството за вина не означава, че сте сгрешили.
Не е нужно да се превръщате в супергерои, за да изберете себе си. Но трябва да се простите с вярването, че личните ви избори неизбежно ви водят до загуба на любов.
