Кой е Авитохол?

В тези времена не е имало още големи преселения, които да предизвикат ожесточени войни между племената, и те водели сравнително спокоен живот. Така било и с племето на Авитохол – дните им преминавали в осигуряване на прехраната, отглеждане на децата, игри и веселие.

Авитохол бил първородният син на вожда – красиво и спокойно момче, с големи кротки очи, което бързо растяло. Но една нощ младенецът започнал непрекъснато да плаче, предусещайки, че нещо съдбовно ще се случи с него, ще го отдели от родния дом и ще промени съдбата му за години напред.

След като плакал цяла нощ, а родителите му не успели да го утешат, на зазоряване го изнесли навън с надеждата, че първите лъчи на слънцето ще го успокоят. Изведнъж в далечината се появил черен облак, който скоро затъмнил небето. Излязъл силен вятър и предизвикал смерч, който бързо се приближавал към ужасените родители. Те здраво прегърнали детенцето и със страх гледали разразилата се вихрушка, каквато дотогава не били виждали. Когато стигнала до майката, тя изтръгнала младенеца от ръцете й и го отнесла. Настъпила тишина и само риданията на клетите родители огласяли селото. А облакът, както дошъл внезапно, така и се разнесъл. Останала само мъката по изгубения син.

Вихърът понесъл младенеца и след известно време плавно го спуснал до един извор високо в планината, където човешки крак не бил стъпвал. Водата му била кристално чиста и лековита. Било ранно утро и на извора по това време обичайно идвала сърна с трите си малки, защото той бил вълшебен. Когато първият слънчев лъч докосвал водата му, тя се превръщала в мляко, докато лъчът стоял в нея. Кошутата ходела там, защото млякото й не достигало за трите сърненца и те пиели от извора, за да се нахранят. Но водата не била само вълшебна, а и чудодейна – дарявала с безсмъртие всеки, който пие от нея.

Кошутата видяла детето, което я гледало усмихнато и без страх с големите си добри очи, и усетила, че трябва да му стане майка. Облизала му личицето и промълвила на своя си език: „Добре си дошъл при мен, сине!“.

Така започнал животът на момчето високо в планината. Всяка сутрин кошутата го захапвала за вратлето и го занасяла до чудодейния извор, за да се нахрани с мляко заедно с другите й деца. Когато го носела така, той виждал само белите й като сняг крака и споменът за тях се запечатал силно в паметта му. По-късно, когато разказвал на народа си за нея, нарекъл мястото Извора на Белоногата. От захапката на врата му се образувала издутина с формата на сърце, която туптяла в ритъм с истинското му сърце – сякаш имал две. Затова и по-късно народът му го нарекъл Момчето с две сърца. А за името му Авитохол се смята, че означава „синът на сърната“.

Пиел Авитохол от вълшебния извор и растял. След година вече тичал по поляните със сърнетата на два и на четири крака. Научил се да разбира езика на растенията, на животните и на Земята, да разговаря с всичко живо около себе си. Бил чудно красив, а в чертите на лицето му намерили отражение най-съвършените форми на цветята и животните. И когато пораснал, всички те единодушно го обявили за царя на Земята.

Понякога в планината се качвали ловци, които се случвало да зърват отдалеч момчето и сърнетата. И така мълвата за това семейство стигнала до народа на Авитохол, но никой не намирал смелост да се добере до върха, за да намери изгубения син на вожда.

Една сутрин, след години, възмъжалият вече юноша видял на извора красива девойка, която му казала: „Аз съм твоя сестра. Моят народ знае за теб и дойдох да те отведа у дома. Ще тръгнеш ли с мен?“. Авитохол усетил силната обич и макар да не познавал езика й, разбрал всичко, което тя изрекла. Кимнал с глава в знак на съгласие, но помолил да пренощуват и тръгнат на сутринта, тъй като искал да се подготви за срещата с народа и родителите си.

Когато пристигнали в селото, всички били излезли да го посрещнат, а най-отпред стояли баща му и майка му. Те го прегърнали развълнувано и го приветствали със сълзи на очи. Цялото село също го поздравило и всички се радвали на снажния, красив момък, на уменията и славата му на цар на Земята. Когато баща му го попитал наистина ли е признат за такъв, Авитохол отвърнал: „Да, вярно е, защото говоря езика на животните и растенията и знам, че са добри. А доброто не прави никому зло. Затова, за да сме живи и здрави всички, за да сме вечно млади, ще ви науча на това, на което аз съм научен – на вярата в тяхното учение, наречено ДУЛО, което означава „доброто се учи и лекува с обич“. А обичта вече я има във вас – чувствате я, когато галите децата по главиците, когато се храните и когато очите ви са пълни с радост и щастие. ДУЛО ще бъде вашата вяра и обич, бъдеще и минало, за да се ползвате от благата, които даряват вечност на човека“.

След тези думи народът дружно поискал от него да стане техен господар. „Не, господар не искам да бъда никому! Мога да бъда ваш учител и да ви предам всичко, което знам за доброто, както и да ви лекувам с обич, но не мога да съм ви вожд и господар“ – отвърнал Авитохол. И започнал да предава на народа си познанието ДУЛО – че човек трябва да се учи на добро, докато е жив, а доброто ще го научи да обича истински.

Разказвал им, че хората трябва да живеят така, че с нищо да не пречат и застрашават живота на всички и всичко около тях, да убиват животни само ако е необходимо за храна, да се обичат и да си помагат. Да правят винаги това, което трябва, а не това, което искат. Не минало много време и те повярвали в учението му, защото го разбирали и чувствали в себе си. Научили се още да разпознават лечебните растения и как да ги използват, как да живеят в единство с природата и да говорят нейния език. Постепенно придобивали все по-тайнствени способности, които днес наричаме божествени. Научили се да дишат под вода, да летят, да възкресяват, да владеят телепатията и телепортацията. Чрез новата си вяра хората на Авитохол ставали все по-красиви, снажни, силни и здрави, все по-мъдри, живеели много по-дълго от останалите племена, болестите изчезнали, радост и щастие изпълвали сърцата им.

Но най-важният урок за тях бил разбирането, че вярата в учението ДУЛО ги прави безсмъртни, а способностите им ги превръщат в богоравни. А онези, които не успявали да постигнат пълната свобода на триединството човек, Авитохол съветвал да се чувстват горди с това, което могат да вършат, тъй като всеки труд е достоен.

С всички свои постижения един ден този чуден и тайнствен народ сам взел решението да се нарече Дуло. Мълвата за него се разнасяла бързо. Стичали се хора от съседни племена, за да се лекуват там, а когато оздравявали, разказвали надлъж и шир за всичко видяно. И така славата на Дуло тръгнала по света.

Но не всички искали да приемат тази вяра, не всички разбирали подобна човешка свобода и въздигане. Авитохол научил хората си как да се хранят само с мисъл, с поглед, с допир до плода или просто от слънцето. И защото не им се налагало да работят, за да се изхранват, другите им завидели. А завистта поражда омраза, която от своя страна води до опит за злодеяние. Намерили се лоши хора, които поискали да притежават не знанието, а благата на този благороден народ. Започнали да го нападат, за да го завладеят и поробят. Но Авитохол, верен на доброто, посъветвал народа си да не убива нападателите, а само да ги отблъсне.

И в началото било така. Божествените хора само се защитавали, опитвайки да не вредят на неприятелите си. Това обаче ги ожесточило още повече, защото, когато злото е безнаказано, то става по-свирепо и отмъстително. Тогава Авитохол и народът му разбрали, че ако искат мир, ще трябва да го бранят. И след първите невинно загинали от племето му той решил да даде урок на злите хора. При следващото си нападение те с ужас разбрали на какво е способен народът Дуло. Защитниците не убивали с камъни, копия и тояги, а само с движение, поглед и дума. Нападателите побягнали със страх, а оцелелите разказвали на всеки, който слушал, за нечовешките способности и отпора, с който се сблъскали. Заговорило се не за хора, а за богове и за пръв път един цял народ бил обожествен. И не че било лъжа, но не било казано и доказано дотогава на света!

Самият Авитохол разбрал, че злото на Земята не е свършило и че един ден пак ще се надигне; че завистта и гордостта, които го пораждат, могат да се появят и сред неговия народ. Прозрял, че това няма да е последната битка и че единственият път към мира е вярата в доброто, т.е. вярата ДУЛО да тръгне по света. Но Синът на сърната знаел също, че дори и вярата в доброто може да накара някои от хората му да пожелаят да властват над останалите. Затова поискал от народа си да се раздели и да тръгне в четирите посоки на Земята, за да учи и другите на добро. И той го послушал.

Авитохол е първият човек, който разбрал, че Истината е за всички, но и че само когато е обяснена, тя прави добро. Тя учи на обич, а вярата в обичта винаги се отблагодарява със способности, за които дори не подозираме, че са заложени в човека и той може да развие, за да се сравнява с боговете.

„Нека който иска, да живее по закона на ДУЛО, по законите на доброто и обичта! Защото само човек, научен на добро, може да постигне богоравенство. И не е справедливо само един народ да притежава това знание, след като навсякъде има добри хора и всички човеци сме подобни. Вие сте Светлината и тя ще живее във вас. Ще стигнете земи с бури, гръмотевици и земетресения, ще срещнете народи с мълнии в очите и зловещи думи. Всичко това телата ви ще укротяват и ще ви правят по-силни и можещи в това, което трябва да бъдете. Вие ще давате на Светлината очи, уши и глас, а тя ще чува и ще вижда пак чрез вас. Бъдете достойни за болката и страданието, докато Истината живее във вас. Ще бъдете горди и щастливи за обичта, която ще струи от вас. Такава е вашата мисия, народе мой! ДУЛО не е закон, ДУЛО е велико учение, което прави човека безсмъртен и богоравен. Учете хората на добро, за да може да лекувате себе си и другите с обичта“, казал той.

И така, народът му тръгнал в четирите посоки на Земята. Тъй като владеели телепатията, разстоянието не било пречка да общуват помежду си. Авитохол неуморно ги посещавал по всички краища, когато имали нужда от съвет или просто за да ги види. Неговите предсказания за бъдещето, които се осъществявали, накарали народа му да осъзнае, че бъдеще, настояще и минало съществуват. Те виждали в бъдещето, а настоящето се развивало като в приказка. Постепенно хората обожествили Авитохол – от вярата в ДУЛО се появил и бог Авитохол. Името му означава още „добре дошъл при нас и бъди един от нас!“, а прочетено на обратно, ни предава същността на учението: авитохол – л-о-хо-тива, което означава „лекуващата обич при хората отива“.

Така се родило преданието за Сина на сърната и Извора на Белоногата, като една от най-красивите приказки, които нашият народ е опазил през хилядолетията. Макар и не в изначалния си вид, тя е поддържала вярата ни в доброто и обичта към човека. Авитохол е първият обожествен човек, а неговото учение за доброто и обичта – ДУЛО – е първата появила се по-късно вяра на Земята. Затова тази вяра трябва да се върне при нас – за да ни учи на добро и да лекува душите и телата ни с обич, като единствен залог за оцеляването на човека и на живота, който той поддържа.