Трябваше да греша, за да продължа да живея

Херман Хесе (1877-1962 г.) е немски и швейцарски писател и поет, получил Нобелова награда за литература през 1946 г. За него Йордан Евтимов казва: „Той е тъжносмешен автор. В творбите му едни откриват карнавалност, други - етическа параболичност. Тези качества не са взаимноизключващи се. Само че иронията на Хесе наистина най-често е оставала неразчетена, пренебрегната. И това е обяснимо при толкова много читатели, жадни за Учител, който да носи едно ненаучно познание, за наставник, който да не назидава... Във времето на симулациите Хесе е един старомоден търсач на истински неща..."

Нека си припомним част от мъдростта на Хесе от „Сидхарта".

„Колко съм бил сляп и глух! - мислеше си той и крачеше бързо. - Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее, той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изучава ги, обича ги - буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, подведен от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се пробудих, наистина се пробудих и едва днес се родих."

Камазвами е умен колкото и аз, но въпреки това не намира убежище в себе си. А други, макар и с ума на дете, го намират. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малцина, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път.

Аз съм като теб. И ти не обичаш. Инак би ли могла да превърнеш любовта в изкуство? Навярно хората като нас не могат да обичат. Могат да обичат хората деца. Това е тяхната тайна.

Той бе обсебен от силата на света, на насладите, на леността и най-сетне от силата на алчността - порока, който бе смятал за най-безумен и бе отхвърлял и презирал най-много от всички пороци. И собствеността, и имотът, и богатството го бяха обсебили, сега те не му изглеждаха вече игра и дрънкулки, а се превръщаха в окови и бреме. В тази най-крайна и окаяна зависимост Сидхарта бе попаднал по странен път: слабостта към играта на зарове. Откакто бе престанал да бъде в сърцето си игра без край? Струваше ли си да се живее за това? Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, приятна да се изиграе веднъж, два пъти, десет пъти, но не и да се повтаря вечно. Тогава Сидхарта разбра, че тази игра свършва, че той е може повече да я играе. Тръпки побиха тялото му и пронизаха душата му, той усети, че нещо в него бе умряло.

Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече нищо, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отвратителния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ствола му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката на подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиването на формата, която го отвращаваше.

Тогава — спомни си той — се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, чакане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора в изпълнените с трудни изпитания години на младостта. Той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито постенето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал заради най-жалките и мимолетни неща — сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.

„Лъжа ли е, че бавно, с криволици, от мъж и мъдрец се превърнах в дете? И все пак този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това! Трябваше да мина през толкова безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, за да стана отново дете, за да започна всичко отначало. По така трябваше да бъде. Сърцето ми казва „да“ на тези неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, за да мога да достигна опрощението, да мога пак да изживея Ом, да мога отново истински да спя и да се събуждам. Трябваше да се превърна в глупак, за да намеря отново в себе си Атман. Трябваше да греша, за да продължа да живея. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си иска, аз ще продължа да крача по него."

Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг.