Светът в теб9 март 2022

Щастие през болката

Защо духовното израстване често е свързано с болезнени усещания

снимки: iStock

По-лесно ни е да се усмихваме, когато нещата в живота ни „вървят както трябва“. Може да сме открили перфектната „златна среда", да сме намерили мечтаната работа, да сме създали подкрепящо и любящо семейство и да констатираме, че като цяло нещата вървят доста гладко. Но какво да кажем, когато този перфектен партньор изневерява? Или ни уволнят? Или това любящо семейство отхвърля нещо, скъпо на сърцето ви? Какво се случва на ниво душа и защо реакцията ни на конфликтите е жизненоважна за израстването ни, което следва от преживяната болка?

Вярвате или не, ние не сме просто жертви на обстоятелствата. Да, факторите от заобикалящита ни среда играят огромна роля в цялостното ни развитие. Още в детството ни учат как да се отнасяме към самите себе си и към това, което се случва в света около нас. Нагласите ни почти не се променят и в зряла възраст. Не е задължително обаче това да остане така. Винаги сме свободни да изберем следващата си стъпка, следващата си реакция и следващата си цел.

И така, как да реагираме, когато животът ни бие бърз шут отзад? Дали да се ядосваме и да проклинаме Вселената или Бог? Стоварваме ли проблемите си на тези около нас, чийто живот изглежда все още върви доста добре? Влизаме ли в режим „Отшелник", затваряме ли се в усамотение, изпадаме ли в едномесечен самосъжалителен емоционален запой? Или се отдръпваме от болезнената ситуация и се опитваме да видим дали има нещо, което да научим от случилото се. Нещо добро, което би могло да произлезе от всичко това. Дали пък Вселената не е пратила нещата „по дяволите", за да ни направи път за нещо още по-хубаво и значимо?

„Предизвикателствата на живота не трябва да ви парализират; те трябва да ви помогнат да откриете себе си." – Бърнис Джонсън Рейгон

Научих, че животът наистина е въпрос на лична гледна точка. Можете да живеете 90 години и всеки ден да е невероятен и целеустремен - изпълнени с творчески амбиции. Или можете да изживявате един и същ сивичък ден отново и отново в продължение на 90 години. Наистина зависи от вас, независимо откъде идвате, кои са родителите ви, какъв пол или раса сте, или от каква националност. Да, тези фактори носят своите неоспорими борби и предопределености, но те също трябва да бъдат разгледани по изцяло нов начин. Когато човек вижда „недостатъците“ не като пречки, а като катализатори за мотивация, светът се отваря и се пълни с нови възможности.

Ако най-великите лидери, миротворци, оратори, любящи сърца на нашето време се бяха оставили да бъдат просто жертви на обстоятелствата, представете си колко празен би изглеждал този свят - без гласовете им изобщо да бъдат чути, без промените, които са предизвикали делата и мислите им. Искам да кажа, че всеки от нас има тази способност в себе си - да направи такива невероятно прекрасни, страхотни неща. Единствената разлика между „нас“ и „тях“ е как избираме да се виждаме в контекста на останалия свят.

Често в процеса на духовното израстване хората изпитват силна, разтърсваща, преобръщаща болка. Защо е така ли? Помислете за пътуването на гъсеницата през метаморфозата. Ако визията й се простираше само до това да стане най-добрата гъсеница на планетата, тя щеше да се отрече от истинската си цел, която е да се превърне във величествена пеперуда. Гъсеницата трябва да бъде отворена към вярата, че е много повече от това, което физически може да види сега и че след време естествено ще се превърне в своето сюблимно великолепие. Тя няма нужда да го планира, или да се надява на това, или да го желае. Но тя ще премине през пълното унищожаване на сегашното си аз и това, което знае в този момент като гъсеница. Този процес може да бъде ужасяващо и гарантирано болезнен.

„Как човек става пеперуда? Той трябва да толкова силно да иска да се научи да лети, че да е готов да се откаже да бъде гъсеница." – Трина Паулус

И когато израстваме, независимо дали интелектуално, умствено, духовно или всичко заедно, ние не сме много по-различни от гъсеницата. Често се разкъсваме, сърцата се разтапят, разбиват и бият в неузнаваема каша, но в крайна сметка издържаме като по-силна, по-мъдра версия на предишното си аз. Превръщаме се в копнежната пеперуда. Само като хора, ние можем да правим това непрекъснато през целия си живот, докато преминаваме през житейските си уроци и преживяваме това, което бихме възприели като онези „болезнени“ моменти в живота си. Онези времена, в които се връщаме назад и спомените оттогава все още могат да ни накарат да плачем, да предизвикат гняв, тъга или дори вина и съжаление.

Тези преживявания ни разпъват отвътре и могат да ни наранят по ужасен начин, но ако гледаме на болката като на мярка за сила, често осъзнаваме, че сме много по-способни да се справим с изпитанията на живота, отколкото някога сме си представяли. И с това идва неочаквано уважение към болката, когато започвате да осъзнавате, че без нея не бихте били човека, който сте днес, защото болката е тази, която ви тласка да се изправите срещу величието си и да преследвате своята вечна цел. Именно в болката намираме признателност за малките неща, които приемаме за даденост всеки ден. И ние сме надарени да знаем, че без малко борба, никога няма да се научим как да се освободим напълно от самоунищожителните парадигми, които обществото е вкоренило в нас. Болката ни предизвиква и може да бъде най-големият ни мотиватор за промяна - катализатор за ново начало.