За да направиш нещо, трябва да се пребориш

– Главните герои в новия ти роман „Вечен град“ са интересна комбина – психоложка и барман. Вдъхновил ли си се от истински хора около себе си?
– Местата в книгата са истински, но хората не са. Знаех, че искам да бъдат двама герои, които да работят заедно, но и двамата да нямат нищо общо с престъпния свят, и да има някакъв контраст помежду им. В някакъв момент се запалих по идеята, че главният герой по-малко ще разбира какво се случва. Както е в книгите за Холмс и Уотсън – Шерлок Холмс е главният герой в поредицата, обаче случаите му ги разказва Уотсън. И аз се опитах да направя нещо подобно с човек, който е встрани от цялото нещо. И чак после, когато започнах да пиша, си дадох сметка, че професиите им доста си приличат – и барманите, и психолозите трябва да умеят да слушат, да не налагат мнението си на човека срещу себе си, да се опитат да извадят нещо от него.

– Какво проучване направи преди да напишеш романа си – ходи ли в различни барове, посети ли психолог?
– Прекарал съм предостатъчно време в барове, така че нямаше нужда специално да ходя да правя проучвания. Клубът, в който работи главният герой, ми е много добре познато място, защото беше едно от първите ми любими места в Пловдив. Бил съм и на психолог, така че имах някаква представа от работата им от първа ръка, но така или иначе това, което пиша за практиката на Филипова и кабинета й, е чиста измислица.

Ходил съм на някои от местата, които са описани в книгата, за да ги разглеждам и да си водя бележки, да правя снимки. Има един момент в книгата, в който намират труп в реката и отидох там, слязох долу на брега и ходих напред-назад като си записвах на телефона бележки. Налагаше се и да проверявам разстояния между някакви места.

– Криминалният жанр ли ти е любим за писане?
– Да, това е едно от нещата, които харесвам. Като цяло се опитвам да не пиша в жанрове, които не харесвам. Винаги съм се опитвал да създавам неща, които на мен би ми било интересно да прочета. Моята основна професия е преводач, така че съм превеждал стотици криминални романи. Така че да – обичам да чета такива неща. В интерес на истината почти не чета криминалета за удоволствие, просто защото много често това работя.

Тази книга я писах през пролетта на 2020 г., когато беше най-големият локдаун, и ходих веднъж на две седмици до Пловдивската библиотека (Народна библиотека „Иван Вазов“ – бел. авт.) с маска и ръкавици и си взимах няколко купища криминални романи. Исках да попрочета и да си припомня по-класическите неща. Почнах от Агата Кристи и Артър Конън Дойл, препрочетох си някои любими на Робърт Паркър. Прочетох и някакви съвременни, които не бях чувал, за да видя тенденциите в момента.

– Кой автор ти е най-любим от жанра и вдъхновил ли те е за историята?
– Със сигурност Робърт Паркър ми е най-любимият. Аз съм превеждал може би 20 негови книги и мисля, че съм му чел всичките, а той има много. От него съм научил почти всичко за писането. Не само за криминалните романи, ами и изобщо. Той е много голям майстор на пестеливото изграждане на образите, само с по няколко малки детайлчета.

Той е и един от първите, които съм виждал да прави това главите в романа да са изградени на принципите, на които се изгражда сцена в сериал. Т.е. една глава се развива на едно място, с един набор от герои, винаги главите да свършват еднакво интересно и по този начин се добива някаква кинематографичност, което е хубаво за един съвременен читател, защото ние сме много визуални като мислене.

– Живял си във Велико Търново, София и в Лондон преди да заживееш в Пловдив. Защо точно в Пловдив се развива действието на романа ти?
– Идеята за книгата като цяло винаги беше да се развива в Пловдив. Не мисля, че има нещо общо с това, че аз живея в Пловдив в момента. Аз винаги много съм обичал Пловдив, може би от 20 години редовно идвам и се опитвам да следя какво се случва тук, и тази история, с тези герои, за мен нямаше как да се развива на друго място. И още от първите разговори с издателството, това беше едно от нещата, за които нямаше колебания. Има ги и всичките вълнения около избирането на града за Европейска столица на културата през 2019 г.

– Влизал си в различни амплоа – редактор, преводач, автор на книги-игри и на криминални романи. Коя е работата, която ти донесе най-много предизвикателства?
– Всяка работа си има предизвикателства. Като цяло винаги съм се опитвал да се отнасям към това, което правя, като към професия, а не като към муза или някакво призвание. Общо взето се опитвам да създавам развлекателни, приятни за четене неща. Така че всяко си има предизвикателства. Ето, сега с тази книга бяха ограниченията и възможностите, които ти дават криминалният жанр и разказът от първо лице. Разказвачът трябва да присъства за всички важни събития, а пък ако той не е там, какво правим, как го разказваме. Това е както ограничение, така е и възможност, защото можеш да криеш някаква информация от читателя, което за криминален роман е много важно.

Работил съм всякакви неща – винаги са били по един или друг начин свързани с писане и мислене на текстове, но всяко си има различни предизвикателства. Дори един текст за радио реклама да напишеш, пак си има правила и пак си е предизвикателство за 30 секунди да успееш да кажеш всичко.

– Превеждал си доста различни автори, сред които Хънтър Томпсън, Том Робинс, Чарлс Буковски, Джон Гришъм и мн. др. Кой ти е най-любим за превеждане и кой ти е най-труден?
– В интерес на истината най-трудни са ми такива, които не могат да пишат добре (смее се). Има много малко преводачи, които имат лукса да си избират текстовете, върху които да работят и чат-пат да не им се налага да преведат нещо, което не харесват. Съответно най-много обичам и най ме увличат такива преводи, от които усещам, че се уча, че ставам по-добър само докато ги превеждам.

Беше страшна школа. Научихме се да спазваме срокове, да работим с издателство, да отсяваме кое става, кое – не. Самото писане на книга-игра те учи на много неща технически, защото примерно една и съща сцена трябва да я разкажеш по 4-5 различни начина, което си е жестоко писателско упражнение. И по онова време, в което нямаше никакви курсове по творческо писане и никой не се отнасяше сериозно към това като занаят, ние всъщност минахме тази школа и беше страхотно.

– Твой е първият български аудио роман – „P.S. Някой трябва да плати“, който се сдоби и с книжно издание. Каква е разликата между създаването на аудио и книжен роман?
– Не е чак толкова различно, но има някои правила как се пише за аудио, така че да се възприема по-лесно, докато го слуша човек. Предполага се, че като седнеш да четеш не правиш нищо друго, а пък аудио сериалите се слушат, докато пътуваш в метрото или докато караш, или докато готвиш. От време на време трябва да повтаряш някакви неща, по по-различен начин се описват сцените. Като четеш и дори окото ти несъзнателно да прескача назад по страницата, ти знаеш, че можеш да проверяваш някакви неща. При аудиото всичко е линейно. Примерно, ако някакви хора си говорят, от време на време трябва да напомняш кой казва това и къде стои. Това са някакви технически неща, които се научават лесно. Но историята си е история. Трябва да е интересна.

– Написал си книгата „Предпоследната крачка“, посветена на Кирил Николов-Дизела. Какво те накара да разкажеш историята му? Познавахте ли се от преди това?
– Не, не се познавахме, но имахме общи познати и бях чувал само хубави неща за него. Някой ми каза, че той обмисля да направи биографична книга. Запознахме се на едно коледно парти и реших да го поразпитам за книгата. Аз му предложих няколко идеи и се оказа, че мислим в една посока, която беше, че не искаме спортна биография с интервюта. До този момент аз не бях писал биографична книга до тогава.

– Разкажи ни за времето, прекарано в списание „Егоист“.
– Имах големия късмет това да ми бъде първата платена работа и попаднах там в един много ранен етап. Бяха се събрали едно страхотно поколение хора – автори, редактори, фотографи, стилисти. Общо взето най-добрите, които имаше по онова време. Беше страхотна възможност да общувам с тях, да се уча на разни неща. Беше супер. Сега ми се струват малко наивни доста от нещата, които сме правили, и честно казано доста до гуша ми е дошло от фенове, които искат списанието да почне пак да излиза или почват да обясняват колко е било яко едно време, все едно след това нищо не сме направили. Но предполагам, че не мога реално да се оплаквам от това. Все едно „Rolling Stones“ да се оплакват, че ги карат да свирят „Satisfaction“ на всеки концерт. Явно е било някакъв наистина хит навремето и няма как – живеем с това.

 И в това отношение малко се различавам от хората от онова време, включително и от такива от „Егоист“, които обясняват, че това поколение на 90-те е било уникално за България и след това нищо не се е случвало. Дълбоко не е вярно. Продължават да се случват неща, просто човек трябва да се интересува от тях и да гледа с по-отворени очи.

– Като цяло хората имат доста контрастни мнения за 90-те.
– Ако има нещо, което малко ми липсва от онова време, е, че не можеше всеки всичко да напише навсякъде и следователно тази илюзия, че всеки има мнение, което си заслужава да бъде чуто, която е неизменна част от нашето време, я нямаше. Хората от по-новото поколение не могат да си представят какво е това да не бъдат чути, да не могат да си кажат всичко и да не бъдат инфлуенсъри и това, което правят, да не е важно. Тогава за мен имаше една по-реалистична гледна точка. За да направиш нещо, все пак малко трябваше да се пребориш. И това вдига нивото. Може би тогава съм бил на 25 и затова така мисля, но тогава усещах, че наистина се възнаграждават умения и талант по-правопропорционално, отколкото в момента. Сега тази система ми се струва малко изкривена. И то заради тази електронна демократизация, заради възможността да кажеш нещо и да споделиш нещо.