Левът пази България

Пълният списък с негативи и рискове, които България поема с влизането си в еврозоната, може да изпълни десетки страници, но поради ограничения обем на настоящата публикация би следвало да се очертаят само най-важните. 

В момента, в който подпише членството си в еврозоната, България ще загуби завинаги правото на самостоятелна парична политика. В момента тя спазва определени ограничения, тъй като валутният борд не допуска БНБ да определя лихвени проценти или да се намесва на паричните пазари, но България притежава най-важното – контрол върху катализаторите на паричното предлагане, както и суверенното право да овласти БНБ да използва отново пълния набор от инструменти. С влизането ни в еврозоната това право ще бъде изгубено завинаги, без право на обжалване.

Коефициентът на задължителните резерви ще падне от 10% на 1% и т. нар. паричен мултипликатор ще се увеличи неколкократно. Подобен стимул за паричното предлагане ще доведе до трайно изпреварване на темпа на паричната маса спрямо този на произвежданите стоки и услуги, или с други думи, „ще се напечатат едни пари“. Това по правило води до устойчив ръст на цените, а оттам и до ограничение на платежоспособността. Можем само да гадаем дали на самата дата ще настъпи инфлационен шок, но това не е толкова важно, тъй като същинският скок на цените ще дойде по-късно и просто няма да бъде отчетен като ефект от присъединяването (което няма да го направи по-слаб или пък по-малко осезаем). След няколко години престой в еврозоната българинът трудно ще може да купи същите количества стоки и услуги, освен ако не започне да предпочита „алтернативните храни“ и живота в киберпространството.

Българската народна банка ще бъде длъжна да участва в програмите за количествени улеснения, или иначе казано - ще бъде задължена да финансира заеми за европейските правителства. Идеята на подобни програми е да се поддържа интересът на инвеститорите към дълговете на страните членки, но също и да се ограничат разходите на емитентите (издателите на ценни книжа – бел. ред.) за обслужването им. Проблемът е, че крайният ефект от подобни мерки се изразява преди всичко в ускоряване на ръста на цените. 

През 2020 г. Федералният конституционен съд в Карлсруе направи опит да ограничи участието на Дойче Бундесбанк в подобни програми, тъй те като са в противоречие с някои конституционни текстове, но след кратък спор с Брюксел и Франкфурт Германия отстъпи. 

На този фон е излишно да се гадае какъв би бил изходът при възникване на следващи противоречия (а те изобщо не са изключени) между политиките на Европейската централна банка и нечие местно законодателство, особено ако става въпрос за българското.

Не бива да се подминава въпросът с очакваното понижение на лихвите. Беглото сравнение със страните от периферията на еврозоната (защото България не кандидатства за член на ядрото) показва, че на някакъв съществен ефект в тази посока не може да се разчита, тъй като и сега лихвите по кредитите у нас са сравнително ниски. Проблемът е, че дори и наистина да се понижат, те няма да доведат до нарастване на ефективните инвестиции поради тежкото състояние на бизнес средата у нас. Евтините кредити просто ще намерят поле за изява в следващия балон с цената на недвижимите имоти или в различни непродуктивни бизнес начинания. С други думи, няколко години след като влезе в еврозоната, България ще се сблъска с проблема на т. нар. „зомби компании“ (които могат да съществуват само благодарение на малките разходи за обслужване на техните дългове). По правило те не осигуряват достойно възнаграждение на заетите в тях и това ще доведе до допълнително стагниране на реалните доходи на българите, които бездруго и в момента са най-ниските в рамките на ЕС.

Няколко години след присъединяването ще се освободят част от буферите, които в момента гарантират стабилността на българските банки. Бидейки страна, която не е член на валутния съюз, България има значително по-строги изисквания за стабилността на банките, функциониращи на нейна територия. Неслучайно именно представителите на банкерската гилдия са най-активни по темата за влизане в еврозоната, тъй като това означава освобождаване на ликвиден и капиталов ресурс и по-големи печалби за сметка на влошената устойчивост. Факт, който по правило се осъзнава едва когато е твърде късно.

Ще отпаднат таксите за превалутиране от левове в евро. Това обстоятелство се изтъква често от дежурните коментатори, които обаче пропускат да отбележат, че докато в момента тежестта на тези разходи се понася основно от износителите, то след отпадането на необходимостта (и приходите) от превалутиране тази тежест ще бъде разпределена между всички българи. Нито една банка няма да се съгласи да печели по-малко само защото страната ни е приела еврото за своя валута, така че отпадането на един източник на приходи може да доведе единствено до търсене на нови и нищо повече. Във всеки случай така постъпиха банките през 2020 г., след като им бяха наложени ограничения върху таксите за преводи (в резултат от разширяването на обхвата на Регламент (ЕО) № 924/2009), и няма причина да се очаква, че през 2024 г. ще постъпят иначе. Проблемът е, че новите такси ще бъдат преразпределени между всички клиенти, докато сега разходите за превалутиране тежат основно на компаниите с международен бизнес (с доставки или пласмент зад граница), тоест компенсацията за отпадналите приходи ще тежи върху джобовете на всички българи.

Задлъжнялостта ще нарасне и това е неизбежен резултат от улеснения достъп до кредити (както за гражданите и бизнеса, така и за българското правителство) след присъединяването. Повишаването на кредитния рейтинг е един от широко прокламираните ефекти от влизането в еврозоната, като дежурните анализатори удобно пропускат обстоятелството, че улесненият достъп до заеми за една слабо конкурентна икономика е като да кредитираш малолетен. Ако някой се съмнява в това сравнение, може да проследи съдбата на икономиките от периферията (неслучайно се наричат PIGS), като тук трябва да се каже, че веднъж започнал този процес, не може да бъде спрян. 

Гърция е емблематичен пример, доколкото само за няколко години след нейното присъединяване страната увеличи задлъжнялостта си почти двукратно благодарение именно на „лесните пари“, отпускани от кредиторите с ясното съзнание, че няма да бъдат върнати по нормалния начин, поради което те сега тежат върху бъдещето на много следващи поколения. Често се изтъква, че ЕЦБ и хубавите рейтинги са помогнали за „спасяването“ на южната ни съседка, но в духа на тежката пропаганда се пропуска, че първо, Гърция изобщо не е спасена, тъй като в момента съотношението между нейния дълг и БВП е по-високо, отколкото преди и второ – че ако тази страна не беше допуснала грешката да приеме еврото, тя никога нямаше да задлъжнее толкова. Просто високите лихви и по-ниският рейтинг щяха автоматично да спрат процеса още в зародиш.

Може би тук е мястото да се спомене, че поддържането на тежко задлъжнялата периферия е свързано с разходи под формата на вноски в т. нар. Европейски стабилизационен механизъм (ESM/EСМ). Участието в този механизъм със съответни вноски е задължително само за държавите - членки на еврозоната, но не и за онези, имащи благоразумието да останат отвън. 

Пропагандата представя участието в механизма като „застраховка“ в случай на икономически сътресения. Проблемът е, че в европейския „застрахователен фонд“ участват както страни с устойчиви финансови показатели, така и такива с висока норма на задлъжнялост. Само по време на последната финансова криза ЕСМ отпуска помощи в размер на 295 млрд. евро на държави като Ирландия, Португалия, Испания, Кипър и Гърция, за които и досега не може да се каже, че са стабилизирани, а следващата криза вече чука на вратата. 

С други думи, това означава, че България ще започне да прави отчисления в един фонд, пред който вече се навъртат доста кандидати за покриване на щети, които вероятно скоро ще превишат многократно настоящия капацитет на фонда.

Българските банки ще получат достъп до т. нар. „кредитор от последна инстанция“ в лицето на ЕЦБ, което само по себе си не е лошо. Проблемът е, че никой не може да бъде сигурен, че ЕЦБ няма да прибере чадъра, когато започне да превалява. Във всеки случай те направиха именно това в случая с Кипър. Както е известно, през 2013 г. банките в тази страна държаха в структурата на активите си голям обем гръцки държавни ценни книжа, осигуряващи доста добър доход, но също и риск, който беше официално подценен в рейтингите на големите агенции, тъй като Гърция беше член на еврозоната и поне на хартия не би трябвало да има проблеми с обслужването на заемите си. Проблемите за Кипър започнаха, когато в резултат от мерките по преструктуриране на гръцкия дълг портфейлите на кипърските банки рязко се обезцениха и възникна риск от банкрут на цялата банкова система. Тогава Европейската комисия и Европейската централна банка „предложиха“ на банките в засегнатата страна да се спасяват самостоятелно!? Те изпълниха това предписание, „спасявайки“ се с цената на частична експроприация на средствата на своите депозанти, въпреки че подобно решение е несъвместимо с принципа за неприкосновеност на частната собственост. Просто към онзи момент то беше единственото възможно.

Всъщност най-големият проблем е липсата на предсказуемост и предвидимост. Еврозоната вече наруши повечето от старите си клетви, като например спазването на критериите от Маастрихт или пък т. нар. no-bail-out rule, а тепърва ще нарушава още много, тъй като предстои коренна промяна на начина, по който функционира тази общност. Чуват се все по-настойчиви гласове за обединяване на дълговете (т. нар. „момент на Хамилтън“), което означава, че от около 1/4 дълг към БВП в момента България може да осъмне с почти четирикратно по-голям дълг (доколкото средната задлъжнялост на еврозоната вече наближава стоте процента). Или с други думи, в недалечно бъдеще българите могат да се сдобият с ангажимента да връщат дългове, които не са изтеглени от тях.

Въпреки отлагането България e на път да се присъедини към малцинството на онези, които не са провеждали нито един референдум по въпросите на интеграцията в ЕС. Местният политически и икономически елит полага неимоверни усилия за това, като в разрез с всички демократични принципи този „елит“ отказва да се вслуша в гласа на народа, чиито интереси би трябвало да представлява. Елитът го прави в разрез с установената практика, доколкото гражданите на всички държави, присъединили се към ЕС (след неговото конституиране като такъв с договора от Маастрихт), са получавали правото да изразят волята си на даден етап от процеса на интеграция – по въпроса за влизане в ЕС или след това, за включване във валутния съюз. 

Пренебрегването на гласа и волята на гражданите определено не е добра атестация за българската политическа система и показва, че трите десетилетия преход към демокрация са отишли нахалост.