История29 ноември 2024

Служба, служба, служба... Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения

Дядо Вазов за службогонството

Комедията „Службогонци” е изигран за първи път от трупата на театър „Сълза и смях” през далечната 1902 г. Три години по-късно, през януари, спектакълът вече е сред първите в току що открития Народен театър. Иван Вазов събира отрицателни впечатления за написването на тази остра сатира по времето, когато самият той е министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов. 120 г. по-късно у нас проблемите, засегнати в „Службогонци”, са като че ли отново актуални. За шуробаджанащината и неистовото желание да се докопаш до властта дядо Вазов разказва и в „Той е млад, здрав, интелигентен“.

Разврат! А интересите на службата, на държавата, на страната? А страшното социално зло? Но кой мисли за това?
Всяка партия има своите хиляди гладници, хиляди „наши“, които е длъжна да нареди на държавната трапеза, като дойде на власт, а хиляди други, изпъдени от служба, ще очакват нови политически промени, за да се докопат пак до кокала.
Всяка партия си има войска паразити, откъснати от живота, непотребни на обществото, които могат да живеят само на народния гръб… И тая сган расте, увеличава се всеки ден и час.
Така е било досега, така ще бъде и занапред. Ужасно! Ето наизлечимия недъг на изкилений парламентарен живот у нас. Всички съдействуваме за разпространението заразата на леността, на развалата на народната душа, губим цели поколения, като ги правим неспособни за труд и честност!… Възмутително!
Из „Службогонци“

***

О, Българийо! Богата си, майко, млечногръда си, здрава си, силнокръвна си, свещена кърмачко на немощни, безжизнени, изкилени уроди! Имаш ти богати простори за труда; ти си арена, която кани за широка деятелност, за велики, многоплодни начинания; имаш полета безконечни, родовити, сочни, които остават ялови; имаш съкровища в недрата си - пренебрегнати; стихийни жажди и потребности — неудовлетворени!

Твоето слънце жизнедарно не запаля с топлите си лучи в душата ни пламъка на енергията, струите на твоя свободен въздух, които гълтаме с наслаждение, не пълнят гърдите ни с жажда на горда самостоятелност, за волни полети. Не!

Ние сме бедни, ние сме жалки и малодушни.

Благородният пот на ралото, почтената работа на занаятчийския стол, простата и скромна слава на честно спечеления залък, на тъмните труженици-герои не ни блазнят, плашат ни, срамят ни; в мухъла и плесента на мързела плуе нашата мисъл, неспособна за самоуверен поклат, за самодейност. Не!

Нам едно трябва: служба, служба, служба! Не видим, не искаме ние друго. Тя е алфата и омегата на нашите човешки ламтения. Да се вредим да бъдем на гости на държавната трапеза; да намерим и ние едно малко местце на изпитата народна снага, за да забием муцунката си на паразитно животно в месото й и да смучем своя дял капка кръвчица.

Да смучем, да смучем, да смучем! Без тая капчица ние умираме, без нея немислимо е съществуванието, без нея — безнадеждно отчаяние, безпомощен упадък, униние, смърт! Ние ще се убием, ако не ни оставят да живеем!

Нашата разсипница природа ни е дала чудни полета, планини, реки, гори, небе, моря — велики съблазни за труда и начинанията; дала ни е младост, мъжка мощ, здраве, ум, воля, запалила е в главите ни светилото на разума, може би на гения. Какво ни трябват те? Безполезни дарове, досадителни, опасни блага, способни само да извикат на труд нашата мишца на работа — нашата мисъл!

О, дайте му служба!

Защото той е млад, здрав, интелигентен.

Из „Той е млад, здрав, интелигентен“