През зимата на 1871 година Апостола на свободата Васил Левски започва своята трета обиколка на България. Ама зима ли бе това? Няма вече такива зими! Като падне по метър и нещо сняг и държи с месеци. Кучи студ сковава цялата изстрадала наша земя. Сякаш животът спира. Пътищата опустяват, проходите са засипани. Мало и голямо се прибира в къщурките си и само тесни пъртинки свързват през комшулуците пушещите коминчета. Никой не подава носа си навън, освен ако няма спешна работа или в неделя за черква.

Лятото от тъмна заран до мръкнало се трепят сиромасите из къра, но сега има време да приседнат с многобройната си челяд край оджака и да разкажат някоя история за змейове или комити на дребните, под благия поглед на стопанката, сръчно въртяща хурката и вретеното. Такава е нашата българка. Няма обичай да остава без работа.

Зимата има и друга добра страна. Кротват се и душманите. Не им се обикаля много да бесуват и да тормозят раята. Предпочитат и те на топло да се съберат край горещите мангали, да пушат с дълги чибуци и пият шекерлии кафета, докато обсъждат политиката на Авропата, руския цар и падишаха. Левски, добре познавайки нравите, съобразително подбира това най-трудно за пътуване време. Хем турци рядко ще срещне, хем хората по-спокойни и с по-малко грижи на главата ще ги намери вкъщи. Така де, иди хвани някой да мисли за свобода по време на жътвата или когато хукнат турците да тормозят и събират данъците!

Дяконът тръгва със задачата да провери състоянието на създадената от него мрежа от тайни революционни комитети и да създаде нови. Той възнамерява през април на следващата 1872 година да свика в Букурещ общо събрание на БРЦК.

Било 2 ноември (стар стил). Действието се развива в днешния софийски квартал, създаден и именуван през 1955 година „Бенковски“. Дотогава това са двете села Биримирци и Обрадовци. По кое време било, не се помни, но на портата на отец Георги Сургуленски се похлопва. Поп Георги смутено отваря страничната вратичка. Пред дома му стоят калугер на кон и момък пешак. Свещеникът бързо вкарва премръзналите пътници в двора си, далеч от чужди очи, и радушно приветства гостенина в расо с думите:

– Отче Генадие, това ли е той? Това ли е Апостола? Това ли е Левски? – И без да чака отговор, поп Георги топло и сърдечно прегръща Левски и кани двамата на софрата.

Гостенинът с коня е дякон Генадий Ихтимански, игумен на Драгалевския манастир, другар на Левски от българската легия в Белград през 1862 г., куриер на Софийския градски революционен комитет. Той често обикалял в енорията на поп Георги от Биримирци, която тогава се състояла от дванадесет села: Биримирци, Обрадовци, Кумарица, Негован, Проглед, Требич, Илиянци, Връбница, Орландовци, Малашевци, Подуяне, Враждебна. Обичайният водосвет за Архангеловден се извършвал по къщите няколко дни преди празника в околните села, а на самия празник – в Биримирци.

На 8 ноември поп Георги тръгва из биримирските домове, а Васил Левски носи котлето със светена вода, босилковата китка и дисагите с аризмото. Обикалят двамата от къща на къща, свещеникът пее, дяконът псалтва, а още в двора се осведомява за нрава и живота на домакина.

Така двамата стигат до дома на Веле Митров, чиято къща през 70-те години на XX век се превръща в къща музей „Васил Левски“ в София. Може би най-злочестият и потънал в забвение музей на Апостола във вече уж свободното ни и благодарно отечество. След първоначалната слава и голямо внимание към къщата музей, през 90-те години тя е ограбена, като от богатата изложба остава само едно трикрако столче.

Въпреки усилията на местните хора, които с дарения се опитват да възкресят светинята, къщата потъва в забвение и бавно почва да се руши. Домът, който някога прие посочените от Левски най-първи хора: домакина Веле Митров, поп Георги, Нако Спасов Дураков, Кола Новачки, Петко Ристаков, Младжо Велев, Веле Петков и Геле Китов от Обрадовци, за да целунат в тъмна доба камата и револвера и да се закълнат в Евангелието със страшните думи „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“, днес е тъмен и пуст.

Това огнище на българщина има още толкова много да разкаже: как Левски среща турския типаджия и две заптиета в него и след хладнокръвна раздумка получава тяхното „ашколсун“. Как членовете на комитета, положили клетва през онази зимна нощ, са ходили чак до Букурещ, за да носят събраните от тях средства за закупуване на оръжия. Как бяха с Апостола до самото бесило – там, в този черен ден край София. Тези и други неразказани истории искаме да бъдат съживени.

Така се роди начинанието „Ние помним“. Следвайки заветите на Апостола и водени от чувство за дълг и отговорност, да оставим и ние нещо след себе си. Уповавайки се на вярата в достойнството и нравствеността на народа ни, призоваваме всеки според възможностите си да се включи в „Ние помним“, за да продължим делото, започнато през 1974 година, когато къщата на Веле Митров отваря врати като музей.

Отваря, но не задълго. След грабежа и годините на забвение светинята беше застрашена от срутване. Първата битка за спасяването й завърши успешно и със средства от Столичната община преди две години покривът се ремонтира и се направиха козметични подобрения. Но днес дървояди отново са нападнали гредите и покривът е протекъл.

Има нужда да бъде изградена съвременна охранителна система, за да може експозицията да се обогати. Най-важно е да се създадат условия и кът, където да се приюти човек, който постоянно да се грижи за къщата и двора, да я отваря с работно време и да е готов да провежда беседи. Желанието ни е там целогодишно да се провеждат събития. Понастоящем къщата се отваря веднъж годишно или с предварителна заявка на добра воля от местното читалище, на което сили за повече не достигат.

Тази над 200-годишна светиня скромничко стои в мрака, затрупана от суетата на забързаното ни ежедневие, а тъмните й прозорчета се взират с упование към нас като очите на Самуиловите воини в очакване отново да се напълни със смисъл и топлина стаичката, където Левски пя с божествения си глас край оджака. Там, където старият домакин разчупи хляба, замесен от житото, родено в нашата мила земя, и го подаде на Апостола с думите „Да пребъде България“.

Нека всеки, който носи България в сърцето си, да се включи според силите си – с дарение, с труд, с топла дума, в делото. Нека върнем живота в къщата, където Апостола бе приет като брат и където бе посят обет за свобода. Защото народът без памет е тълпа, а паметта се пази не с венци веднъж в годината, а с постоянна грижа. Да направим така, че когато децата ни прекрачат прага на къщата музей, да не влизат в развалина, а в жив урок по достойнство.

Ние помним.

---

Статията, която прочетохте, е част от брой 2/2026 на Списание 8.