История9 септември 2021

Масовото безумие идва от отричането на това, което всеки знае, че е истина

Проблемите на човечеството не са трудни за решаване, нужно е обаче съгласие между хората

Кадър от филма "1984", реж. Макъл Редфорд

Чарлз Айзенщайн (роден през 1967 г.) е американски публичен оратор, блогър, автор на множество статии и на книгите „Възходът на човечеството"(2007), „Свещена икономика"(2011) и „По-красивият свят, който нашите сърца познават, е възможен"(2013). Неговата публицистика обхваща широк спектър от теми, включително история на човешката цивилизация, икономика, духовност и екологични движения.
Поантите в текстовете му са борбата с консумацията, взаимозависимостта и как митът и трактовката му влияят върху културата. Според Айзенщайн глобалната култура е потопена в деструктивна „история за разединение“, а една от основните цели на неговото творчество е да представи алтернативна „история на преплитането“.

Представяме ви извадки от неговата статия "Смъртта на фестивала", публикувана в блога му.

„Живеем двойствен живот - цивилизован в научните и техническите въпроси, див и примитивен в душевните неща. Това, че вече не осъзнаваме, че сме примитивни, прави нашия опитомен вид дивост още по-опасен." - Ханс фон Хентиг

Естественият ред се разплита. Чумите, наводненията, сушите, политическите вълнения, бунтовете и икономическите кризи настъпват едно след друго, преди обществото да се е възстановило от предишния катаклизъм. Пукнатини се разпространяват в черупката на нормалността, която затваря човешкия живот. Обществата са се сблъсквали с такива обстоятелства многократно през историята, точно както се сблъскваме с тях и днес.

Бихме искали да мислим, че реагираме по-рационално и по-ефективно от нашите неуки предци. Вместо това ние възпроизвеждаме вековни социални драми и суеверия, облечени в дрехите на съвременната митология. Нищо чудно, защото най-сериозната криза, пред която сме изправени, не е нова.

Нито един от проблемите, пред които е изправено човечеството днес, не е технически труден за решаване. Холистичните земеделски методи биха могли да лекуват почвата и водата, да изолират въглерода, да увеличат биологичното разнообразие и всъщност да увеличат добивите за бързо разрешаване на различни екологични и хуманитарни кризи. Ако се обяви просто мораториум върху риболова в половината от световните океани - това би ги спасило. Системното използване на естествени и алтернативни методи на лечение би могло значително да намали смъртността от COVID и да обърне изхода от сериозни автоимунни заболявания, алергии и зависимости. Новите икономически договорености могат лесно да изкоренят бедността.

Общото между всички тези лесни решения обаче е, че те изискват съгласие между хората. Почти няма ограничение за това, което ако обществото е обединено и единно, действайки в заедност, може да постигне. Ето защо всеобхватната криза на нашето време - по-сериозна от екологичния срив, по-сериозна от икономическия срив, по-сериозна от пандемията - е поляризацията и фрагментацията на гражданското общество. С кохерентността всичко е възможно. Без него няма нищо.

Покойният философ Рене Жирар вярва, че това винаги е било вярно: още от праисторически времена най-голямата заплаха за обществото е сривът в сближаването. Теологът С. Марк Хайм елегантно излага тезата на Жирар: „Особено в зародиш, социалният живот е крехка издънка, фатално подложена на язвите на съперничеството и отмъщението. При липса на закон или правителство ескалиращите цикли на отмъщение са първоначалната социална болест. Без да намери начин да се лекува, човешкото общество едва ли може да оцелее."

Според Хайм, средствата за прекъсване на този порочен кръг се появяват сякаш по чудо. В един момент, когато враждата заплашва да доведе общността до пълно разпадане, спонтанно и ирационално се появява мафията. Насилието й избухва срещу някакъв известен човек или малцинство в групата. Те са обвинени в най-тежките престъпления, които групата може да си представи, престъпления, които по своята мощ биха могли да причинят ужасното положение, което общността преживява сега. Те биват линчувани.

Тъжното добро в това лошо нещо е, че всъщност работи. В хода на убийството общностите откриват, че тази внезапна война на всички срещу един ги е избавила от войната на всеки срещу всички. Жертването на един човек като изкупителна жертва освобождава предстоящите действия на възмездие. Той „изчиства въздуха“. Внезапният мир потвърждава отчаяните обвинения, че жертвата е стояла зад кризата от самото начало. Ако смъртта на изкупителната жертва е решението, то трябва да е причината. Смъртта има такъв помиряващ ефект, че изглежда жертвата трябва да притежава свръхестествена сила. Така жертвата става престъпник, бог или и двете, запомнени в мита.

Натрупването на реципрочно насилие и анархия, предшестващо тази резолюция, беше описано от Жирар в неговия шедьовър „Насилието и свещеното“ като „жертвена криза“. Разделенията разпалват обществото, насилието и отмъщението ескалират, хората пренебрегват обичайните ограничения и морал, а социалният ред се разтваря в хаос. Това завършва с преход от реципрочно насилие към единодушно насилие: мафията избира жертва (или клас жертви) за клане и в този акт на универсално съгласие възстановява обществения ред.

Епохата на разума не е изкоренила този дълбок модел на изкупително насилие. Разум, но служещ за неговото рационализиране; индустрията го извежда в индустриален мащаб, а високите технологии заплашват да го издигнат до нови висоти. Тъй като обществото става все по-сложно, в него също се появяват и вариациите по темата за изкупителното насилие. Но моделът може да бъде нарушен. Първата стъпка към това е да го идентифицирате.

[...]

Масовото безумие идва от отричането на това, което всеки знае, че е истина. Всяко човешко същество знае, макар и несъзнателно, че ние не сме ролите и персонажите, които заемаме в културната драма на живота. Знаем, че правилата на обществото са произволни, създадени така, че шоуто да може да се изиграе до края му. Не е лудост да влезеш в това шоу, да се натъжиш и да си натовариш часа на сцената. Подобно на актьор във филм, ние можем всеотдайно да играем ролите си в живота. Но когато актьорът забрави, че играе и се изгуби толкова напълно в ролята си, че не може да се измъкне от нея, като обърка филма с реалността, това е психоза. Без отдих от конвенциите на социалния ред и без почивка от нашите роли в него, ние също полудяваме.