Смехът като спасение: кратка история на едно неочаквано лекарство

Именно в най-тежките времена на войни, болничен престой, тежки експедиции и други крайни обстоятелства хората са откривали нещо, което на пръв поглед изглежда малко нелогично, дори неуважително: смеха. Точно както в часа на най-строгата даскалица да се разсмеем, без да можем да спрем, и ни гонят от час. Или съм само аз?

Това не е защото обстоятелствата са смешни, просто смехът се оказва един от най-мощните начини тялото мигновено да излезе от режима на постоянна тревога. И тук започва историята на една сравнително млада, но все по-сериозно изследвана научна област – смехотерапията. Началото ù не е поставено в лаборатория, а в едни от най-тъмните места на човешката история.

Австрийският психиатър Виктор Франкъл, който прекарва години в нацистките концлагери по време на Втората световна война, описва как именно там, където човешкото достойнство е системно унищожавано, а страданието е ежедневие, той наблюдава как затворниците понякога се опитват съзнателно да си разказват смешни истории или да си представят нелепи ситуации от бъдещето. Франкъл разбира, че това е своеобразна душевна защита. Хуморът, пише той по-късно, позволява на човека да създаде малко разстояние между себе си и ужаса, който го заобикаля. Това разстояние е достатъчно, за да се запази онова вътрешно пространство, в което личността остава свободна. По-късно Франкъл ще нарече хумора „оръжие на душата“ – един от малкото начини човек да не позволи на страданието напълно да го претопи.

Десетилетия по-късно именно този изконен човешки изблик започва да привлича вниманието на учените. Един от първите, които се опитват да го изследват систематично, е американският невролог Уилям Фрай от университета „Станфорд“. През 60-те години той започва редица опити, в които наблюдава какво се случва в тялото, когато човек се смее силно и продължително. Изводите му са изненадващи дори за самите учени. Фрай установява, че силният смях ускорява сърдечния ритъм, увеличава приема на кислород и задейства множество мускулни групи, особено в коремната област и диафрагмата. Той описва смеха като своеобразен „вътрешен джогинг“ – кратко, но мощно физическо натоварване, което подбужда кръвообращението и подобрява насищането на тъканите с кислород. Именно в неговите изследвания за първи път се появява и терминът гелотология – науката за смеха.

Работата на Фрай създава научната рамка, но истинската известност на идеята идва чрез една лична история, която обикаля света. През 60-те години американският журналист и редактор Норман Казънс се разболява от рядко и тежко заболяване на съединителната тъкан, което причинява силни болки и постепенно обездвижване. Прогнозите на лекарите по това време са песимистични. Вместо да се примири, Казънс решава да опита нещо необичайно – да използва смеха като главна част от лечението си. Той започва целенасочено да гледа комедии, да чете хумористична литература и да се поставя в обстоятелства, които предизвикват силен смях. По-късно описва, че дори няколко минути искрен смях са му давали часове без болка.

Историята му става известна чрез книгата му „Човекът, който разсмя смъртта“ (налична в ел. магазин spisanie8.bg), в която той разказва за своя опит и за връзката между редовния смях и процесите на възстановяване в човека. Тази книга предизвиква огромно любопитство и поставя началото на нова вълна изследвания върху връзката между настроението и здравето.

Всъщност разбирането, че смехът има лечебно въздействие, не е ново. През 1928 г. американският лекар Джеймс Уолш публикува книга със заглавие „Смях и здраве“, в която твърди, че смехът подтиква работата на вътрешните органи, подобрява храносмилането и има благоприятно влияние върху общото състояние на тялото. По онова време тези твърдения звучат по-скоро като любопитни догадки, защото медицината все още не разполага с техника, която може да измери биохимичните процеси в тялото. Десетилетия по-късно изследванията на Фрай и неговите последователи ще покажат, че наблюденията на Уолш не са били случайни.

Един от учените, които продължават тази линия на изследване, е американският имунолог Лий С. Бърк от университета „Лома Линда“ в Калифорния, САЩ. Чрез лабораторни изследвания на кръвни проби той установява, че по време на смях нивата на някои от основните стресови хормони – включително кортизол и адреналин – намаляват, докато дейността на имунната система се повишава. Наблюдава се увеличение на определени антитела и включване на клетки, които играят важна роля в защитата на тялото срещу инфекции. Тези изводи дават първите сериозни биохимични доказателства, че смехът не е просто психологическо преживяване, а сложен физиологичен отговор, който влияе пряко върху здравето.