В майския брой на Списание 8 ви запознахме със силата на словото – то може да лекува, може и да разболява, може да изгражда мостове, може и да предизвиква войни. Думите, които използваме, чувството, с което ги изговаряме, намерението, което влагаме – всичко това твори живота, в който живеем. Пьотър Гаряев е учен пионер, който доказа експериментално въздействието на словото – в темата на миналия брой ви запознахме с част от неговите достижения. Сега ви представяме интервю със спътницата в живота му – Екатерина Гаряева, която продължава неговото дело след кончината му.

– Екатерина Александровна, как бихте описали Пьотър Гаряев като човек, когато беше с вас, далеч от лабораторията и общественото внимание?

– Пьотър Петрович беше високообразован, изключително деен човек, който непрекъснато се намираше в движение – умът му никога не спираше да работи. Дори по време на почивка, когато пътувахме, посещавахме изложби и театри, непрекъснато говорехме за това, което го вълнуваше, но основният му интерес беше насочен към изучаването на вълновите свойства на ДНК.

– Като човек, живял до него, усещахте ли, че го движи нещо повече от обикновено научно любопитство?

– Определено. Изглеждаше, че той не принадлежеше изцяло на себе си. Понякога възникваше усещането, че сякаш някой постоянно му „подхвърля“ идеи и мисли, а неговата задача беше да ги осъществи.

Нямаше и ден, в който да не му хрумне нещо ново… Имаше и още едно усещане – за защита. Бедите, които обикновено засягат хората, почти не ни докосваха. А ако все пак възникнеше някакво затруднение, решението се появяваше почти веднага.

Например, когато се върнахме от Канада, където първоначално му бяха предложили добро заплащане с всички условия за изследвания, се оказахме напълно без средства за съществуване. Аз не си представях как ще се справим, той също. Но само след няколко дни дойде помощ. Професор Валтрауд Вагнер от Германия се обади по телефона, разбра за проблема ни и веднага събра група от хора, които искрено желаеха това научно направление да се развива. Те организираха подкрепа и в продължение на три–четири години ни изплащаха достатъчно голяма помощ, докато отново стъпим на краката си. Такива случаи имаше много.

Той постоянно беше подложен на психологически натиск, защото беше неудобен човек за определени кръгове, които не искат човечеството да се развива

– Помните ли първите научни опити, в които той разбра, че ДНК реагира не само на химията, а на информация? Беше ли изненадан от резултатите, или те потвърждаваха онова, което той вече знаеше?

– Той почти винаги очакваше, че експериментите ще дадат определен резултат. Имах усещането, че знаеше какъв точно ще бъде той. А това не е обичайно за науката – учените обикновено предполагат, опират се на определени закономерности, които трябва да доведат до резултат, но на практика това невинаги се случва. При него имаше вътрешна увереност, че всичко ще протече по строго определен начин. Имаше експерименти, които на пръв поглед не показваха резултат, но по-късно се оказваше, че резултатът все пак е бил налице…Например опитът за предаване на информация на вода. В епруветка поставяхме смес от нуклеотиди, белтъци, ензими и множество микроелементи, но нямаше матрична молекула ДНК, която да задава посоката на синтеза на нейните копия. Вместо това предавахме информация, свалена от молекула ДНК. Пьотър Петрович предполагаше, че при определени условия в тази среда може да се синтезира, да се материализира молекула ДНК, чиято информация сме предали. Действително, след охлаждане на опитната епруветка в хладилник бяха открити части от молекулата, съответстващи на информационната ДНК, чийто вълнов еквивалент подавахме към системата.

– Как изобщо се появи идеята за записване на матрици?

– Това беше просто фантастично! Спомням си, вървяхме към Бауманския университет, където често се провеждаха срещи с учени. И изведнъж Пьотър Петрович извади от джоба на якето си малко радио, показа ми го и каза: „Катя, това е нашето бъдеще. Ние ще живеем благодарение на това“. Аз се засмях и отговорих: „Това е просто обикновен радиоприемник“. Но… на следващия ден провеждахме поредния опит и наблюдавахме как молекулата ДНК отговаря на лазерно възбуждане – подаване на енергия, за да започне излъчване. Пьотър Петрович включи радиоприемника. И изведнъж открихме пряка връзка между радиосигнала и лазерния лъч! Сякаш „разопаковахме“ определен холографски код (т. нар. матрица – бел. ред.) и го превеждахме в звук, в поле, което човешкото ухо може да различи.

По-късно се оказа, че матриците се възприемат не само от ухото, но и от цялото тяло – сигналът се предава и през кожата. Затова в работата си използваме модулатор – апарат за усилване на въздействието на матриците върху организма. В този случай няма никакъв звук. Налице е само поле – електромагнитно, а според някои учени и торсионно, което предава информация.