Светът в теб25 април 2018

Пътят към рая

Защо Смъртта е с коса…

— Вие ковач ли сте?

Гласът се разнесе зад гърба на Василий толкова внезапно, че той потръпна. Не чу вратата на работилницата да се отваря и някой да влиза.

— А опитахте ли да почукате? — грубо отговори той, леко ядосан и на себе си, и на натрапилия се клиент.

— Да почукам ли? Хм… Не, не съм пробвала — отговори гласът…

Василий избърса в парцала отрудените си ръце и бавно се обърна, готвейки се да раздаде справедливо възмездие на досадния непознат. Но подготвените думи така си останаха в главата му, защото пред него стоеше доста необичаен клиент...

— Бихте ли ми изправили косата? — гласът беше женски, но тръпчив и леко пресипнал.

— Това ли е всичко? Край ли? — ковачът захвърли парцала някъде в ъгъла и въздъхна.

— Не, не е край, но е много по-лошо, отколкото преди — отговори Смъртта.

— Логично — съгласи се Василий, — няма да споря. Какво трябва да направя сега?

— Да ми изправите косата — търпеливо повтори Смъртта.

— А след това?

— След това може и да ми я наточите, ако е възможно.

Василий погледна косата. Беше доста изкривена и острата й част беше извита като вълна.

— Това е ясно — кимна той — питам аз какво да правя? Да се моля ли, нещата ли да си събирам? Понеже ми е за първи път, така да се каже…

— А-а-а… Вие за това ли питате — раменете на Смъртта се затресоха в беззвучен смях. — Не, не съм дошла за вас. Просто трябва да си поправя косата. Ще можете ли?

— Ама не съм ли умрял? — опипвайки се попита ковачът.

— Ами, вие кажете. Как се чувствате?

— Ами, май нормално.

— Нямате гадене, виене на свят, болка?

— Не — прислушвайки се към своите вътрешни усещания, неуверено произнесе ковачът.

— В такъв случай няма защо да се безпокоите — отговори Смъртта и му подаде косата.

Василий я взе във вдървените си ръце и започна да я оглежда. Имаше работа за половин час, но мисълта, че тя ще стои зад гърба му през цялото време, докато работи, автоматично удължи срока на минимум два часа.

Пристъпяйки върху омекналите си като памук крака, ковачът се приближи до наковалнята и взе чука.

— Вие, така де, поседнете. Нали няма да стоите прави?!

Смъртта кимна и седна на пейката, като се подпря с гръб на стената.

***

Ковачът вече беше изправил косата, доколкото това бе възможно. Държеше в ръка точилото и погледна към гостенката си:

— Простете, но не мога да повярвам, че държа в ръце предмет, с който са загробени толкова животи! Нито едно оръжие на света не може да се сравни с това.

Смъртта видимо се стегна. Тъмният овал на качулката се обърна бавно към ковача.

— Какво каза? — тихо каза тя.

— Казах, че не вярвам, че държа в ръцете си оръжие, което...

— Оръжие ли каза?

— Може би не се изразих правилно, просто…

Смъртта скочи от мястото си и се изправи пред ковача.

— Как мислиш, колко души съм убила? — процеди през зъби гостенката.

— Аз… Аз не знам — гледайки в земята измънка Василий.

— Отговори! — Смъртта го хвана за брадичката и му вдигна главата, — колко?

— Н-не знам…

— А ако ти кажа, че аз никога, чуваш ли – никога, не съм убила нито един човек?

— Но… Как така?…

— Никога не съм убивала хора. За какво ми е, като вие самите прекрасно се справяте с тази мисия? Вие сами се изтрепвате един друг. Можете да убиете заради хартийки, заради гняв и злоба, можете да убиете просто така, за развлечение. А когато това ви е малко, си устройвате войни и се избивате с хиляди и милиони. Това ви харесва. Зависими сте от чуждата кръв. И знаеш ли кое е най-гадното? Не можете да си го признаете! По-лесно ми е да ме обвините мен за всичко.

Знаеш ли каква бях аз преди? Бях красива девойка, посрещах хората с цветя и ги изпращах до мястото, където им беше отредено. Усмихвах им се и им помагах да забравят какво се е случило с тях. Това беше отдавна. Виж ме сега на какво приличам!

Тя свали качулката си. Лъсна издълбано от бръчки лице на грозна старица. Редките, сиви коси висяха около слепоочията на спластени кичури. Безцветните, безизразни очи се вторачиха в ковача.

— Вие, хората, ме направихте такава. Видях как майка убива децата си, как брат убива брат си, видях как за един ден човек може да убие други сто, двеста, триста... Ридаех, виех от неразбиране, от невъзможност да спра случващото се, крещях от ужас…

Очите на смъртта заблестяха.

— Смених прекрасната си рокля с тези черни дрехи, за да не се вижда кръвта на хората, които изпращам. Сложих качулка, за да не виждат хората сълзите ми. Вече не им подарявам цветя. Превърнахте ме в чудовище. И ме обвинихте във всички смъртни грехове. Толкова е просто – аз само ви съпровождам, изпращам ви, показвам ви пътя, аз не убивам хора… Дай ми косата, глупак!

Смъртта изтръгна косата от ръцете на ковача и яростно се насочи към вратата на работилницата.

— Може ли един въпрос? — чу зад гърба си.

— Защо ми е нужна косата ли? — без да се обръща попита тя.

— Да.

— Пътят към рая… Отдавна е обрасъл с трева...