Целуваш, целуваш, но от него не става принц...

По залятата от слънцето поляна тичаше Момичето. То беше в бяла дантелена рокличка, с розови панделки на къдриците си, в ръцете си държеше сак за ловене на пеперуди. Беше му весело и радостно. И изведнъж, върху големия зелен лист на репея видя огромен жабок, покрит с брадавици... 

— Какъв отвратителен жабок — с отвращение си каза Момичето.
— Ква-ква, — прокашля се Жабокът. — А ти наясно ли си, че съм омагьосан принц?
— Не може да бъде — недоверчиво каза Момичето.
— Истина е — потвърди Жабакът. — Злата вещица ме е омагьосала, мен и моето царство. Аз съм прекрасен и богат. Ако развалиш магията, ще се оженя за теб и ще живеем дълго и щастливо. Ще те нося ня ръце и всеки ден ще ти подарявам цветя. 
— А как да я разваля?
— Взе ми ме у дома си. Трябва да спя в меката ти постеля и да ме целуваш всеки ден. Да ме храниш с лъжичка и да ме разхождаш. И тогава ще се развали тази тежка магия. Една сутрин ще се събудиш и ще видиш не отвратителен жабок до теб, а красивия принц. Животът ти ще стане щастлив и безметежен.
Момичето омагьосано слушаше Жабока. Гледаше покритата с брадавици зелена груба кожа и изпъкналите очи, а си представяше висок строен мъж с черен лъскав перчем и лукаво намигащи зелени очи. До него виждаше себе си – в разкошна бяла рокля, в красив замък, слушаща любовни слова…
Момичето преодоля отвращението си, коленичи, сложи Жабока в полите на роклята си и го понесе към дома си.
От този ден животът на Момичето се промени. Тя пря да тича по слънчевите поляни и да гони пеперудите, не пееше и не се веселеше. Грижеше се за Жабока. Жабокът се оказа доста капризен. Искаше кроасани за закуска и спагети със сос бешамел за вечеря. Искаше да спи в леглото на Момичето и оставяше слизести следи на пода и по чаршафите. Момичето беше принудено непрекъснато да мие пода и да пере.

То престана да си връзва розовите панделки и да си облича бялата дантелена рокличка. От прането ръцете му почервеняха и го боляха. А Жабокът продължаваше да е отвратителен и огромен. Не се превръщаше в красив принц. Понякога Момичето го гледаше и си мислеше, че много му се иска да го изхвърли от дома си, за да живее както преди, но се страхуваше да не сгреши. Ами ако остава съвсем малко до развалянето на магията? Ами ако утре е денят, в който ще се събуди и ще види вместо ужасното земноводно зеленоокия брюнет?
Така минали няколко месеца. Жабокът диктувал положението. А Момичето само слугувало. Веднъж Жабокът крещял защото то се бавело с обяда. Момичето седнало на прага на къщата и заплакало. 
— Защо плачеш? — попитала го една Птичка, която пеела на близкия клон.
— В дома ми живее един отвратителен Жабок, който ми крещи. Аз по цял ден мия, прибирам, готвя и пера. Изморих се и не мога така повече.
— На кого е този дом?
— Мой.
— А кой донесе този Жабок у дома?
— Аз.
— Защо?
— Обеща ми, че ще се превърне на принц, ако се грижа за него. Но мина много време и нищо не се променя.
— Защо не го изхвърлиш?
— Ами ако е истина, че ще се превърне в принц? И ако го изпусна за съвсем малко? Толкова много сили изразходвах вече. Ще съжалявам, ако е оставало съвсем малко, а аз се откажа. 
— А ако целият ти живот мине в грижи за Жабока и той никога не се превърне в принц? – попита Птичката.
— Ех, да можех да знам със сигурност… — отговори Момичето.
Момичето отишло при Вещицата за отговор. След гадателните ритуали и поглед в бъдещето, Вещицата казала:
— Това е просто Жабок. Не си хаби времето. Никога няма да се превърне в принц.
Момичето не повярвало и отишло при Вълшебницата.
— Толкова съм уморена, но се страхувам, че ако изгоня Жабока, никога няма да се омъжа за Принца!
След всички тайнства на гадателния процес, Вълшебницата била категорична:
— Това е просто Жабок. Никога няма да се превърне в принц. Върни го в полето.
„Тези жени ми завиждат. Иска им се те да се омъжат за Принца. Ще ми кажат те! Нали чувствам, че това е моят човек...” – помислило си Момичето и се върнало у дома, защото било време да се храни Жабока.
Отнесло скандал, че се е шляло някъде. Хвърлило се да лъска и готви. Жабокът бил изкъпан, нахранен и доволен. В леглото на Момичето, а то – на тясната кушетка си фантазирало за времената, когато ще е жена на Принца. Дори почнало да измисля имена на децата им. Присънила й се старица, седнала на прага на къщата му. Страшна и дрипава, прегърбена, с угаснал поглед:
— Можеш ли да ме познаеш?
— Не, не съм те виждала преди.
— Аз съм ти. Дълги години се грижех за Жабока и чаках да стане принц. Всички ми казваха, че е просто Жабок, но не им вярвах. Вярвах само на Жабока. Толкова ми се искаше да съм жена на Принца. Мислех, че ако се откажа ще загубя най-важното в живота си. Вчера Жабокът умря от старост. Дълго плаках от самосъжаление за пропиления си живот. Виж ме, аз съм твоето бъдеще...
 — Не, не, махай се! – закрещяло Момичето в съня си.
— Пречиш ми да спя — чуло скърцащ глас. Събудило се на кушеткта и видяло Жабокът на пода седи и я гледа.
— Занеси ме обратно в леглото и престани да ме будиш! — заповядал Жабокът.
Момичето гледало животното и в главата му се въртяла фразата, повтаряна от Птичката, Вещицата, Вълшебницата и Старицата от съня:
— Това е просто Жабок!
Момичето станало, взело Жабока, отворило вратата.
Жабокът почувствал, че нещо не е наред:
— Ей! Къде ме носиш?!
Момичето отворило външната врата и запратило със засилка Жабока надалеч. 
— Махай се! И не се връщай. Никога повече няма да те храня и да те слагам в постелята си! Това е моят дом и ще правя каквото аз поискам. Ще тичам по поляните и ще ловя пеперуди. Ще се радвам на живота. Не вярвам на обещанията ти. Ти си просто един Жабок!
Момичето затворило вратата и за първи път от много месеци се усмихнало...