– Как бихте обяснили на езика на психологията какво стои зад понятието „енергиен вампир“?

– Този термин не е научен, но описва едната страна в определен тип отношения, в които се чувстваме емоционално изтощени, трудно общуваме свободно, усещаме, че сякаш трябва да „ходим на пръсти“, да се съобразяваме твърде много или да поемаме отговорност за чувствата на другия. Невинаги става дума за съзнателно и целенасочено „източване“. Понякога хората, които създават подобно усещане, преживяват вътрешно напрежение, несигурност, които не успяват да изразят ясно и вместо това ги пренасят в отношенията си. В този смисъл „вампир“ не означава непременно „лош“ човек, а по-скоро някой, който също страда, но невинаги осъзнава как това се отразява на другите.

– Защо понякога след разговор с определен човек се чувстваме изтощени, сякаш ни е „източил“ силите?

– Обикновено това се случва, когато общуването не протича свободно и естествено, а изисква от нас прекалено много вътрешна работа. Ние сме в постоянна готовност: внимаваме какво казваме, за да не засегнем другия, опитваме се да го успокоим, да понесем напрежението му или да удържим неговата емоционална нестабилност. Изтощението идва именно от това, че в подобни разговори не присъстваме спонтанно. Понякога изтощава и самият стил на общуване. Например, ако другият говори само за себе си, не оставя място за истински обмен, повтаря едни и същи оплаквания, без да търси промяна, или непрекъснато внася напрежение в разговора. В такива моменти ние се чувстваме използвани като контейнер за чуждо напрежение.

– Кои са най-честите модели на поведение при хората, които оставят такова усещане у другите?

– Един от тях е постоянното оплакване без движение към промяна. С времето разговорът започва да се върти в кръг и събеседникът се оказва в ролята на слушател, който трябва да поема едни и същи тежки чувства отново и отново. Друг модел е емоционалната зависимост от вниманието на другия – нужда от непрекъснато потвърждение, успокоение или присъствие. Постепенно връзката започва да се усеща като задължение, а не като свободен избор. Често се среща и драматизирането – склонност всяка случка да се преживява като крайна, спешна или силно емоционално натоварена. Това държи другия в постоянна готовност и не оставя пространство за спокойствие или естествен ритъм на общуването. За самия човек преживяванията са истински и наситени – той не „играе“ драмата, а я живее.

Понякога има и скрита критичност или обезценяване под формата на шеги, коментари или „загриженост“, които постепенно подкопават самочувствието на другия. Тези модели често се съчетават и се редуват, което прави общуването още по-объркващо, но общото между тях е, че поставят единия човек в положение на постоянно приспособяване, а другият остава по-скоро в центъра на емоционалното поле.

Когато общуването не протича свободно и естествено, а изисква от нас прекалено много вътрешна работа, в такива моменти ние се чувстваме използвани като контейнер за чуждо напрежение.

– Възможно ли е човек да действа така, без да го осъзнава? Как се случва това?

– В много случаи това поведение не е осъзнато. Хората рядко влизат в отношения с идеята да натоварват или изтощават другия. По-често се опитват да се справят със собственото си вътрешно напрежение – тревожност, несигурност, чувство за изоставяне, нужда от потвърждение – без да имат достатъчно яснота как това се отразява на околните. Тук важна е степента на осъзнатост и на грижа за другия. Някои хора имат по-голяма способност да се замислят: да усетят, че са прекалили, че са наранили, че връзката се напряга. При други тази способност е по-ограничена – липсва усещане за собствен принос към ситуацията. Колкото по-силно е вътрешното напрежение, толкова по-вероятно е човек да действа автоматично, без да си дава сметка.

– Каква роля играе детството – възможно ли е тези модели да се създават още в ранните години?

– Именно тогава се формират основните модели на отношение – към себе си, към другите и към света като цяло. В ранните години човек „учи“ как работят връзките: дали може да разчита на другия, дали ще бъде чут и разбран, как да борави с емоциите си и как биха могли да го правят другите хора. Ако например едно дете расте в среда, в която емоциите са прекалено непредсказуеми или трудно поносими, то може да развие начини да се справя, които по-късно в живота изглеждат като „изтощаващо“ поведение за околните – силна нужда от внимание, тревожност в отношенията, склонност към драматизация или трудност да се съобразява с границите на другия. В други случаи, ако детето не е било достатъчно чуто или подкрепено, може да търси това по по-интензивен начин в късни връзки.

Важно е обаче да не мислим за това като за нещо напълно предопределено. Тези модели се създават рано, но не са непроменими. С времето чрез опит, отношения и понякога терапия човек може да развие по-голяма осъзнатост, повече гъвкавост и по-здравословни начини на свързване.

Д-р Светослав Савов е клиничен психолог и психоаналитик с докторска степен по психология и над 15 години клиничен опит в България и Испания, където е акредитиран като общ здравен психолог. Понастоящем работи във Валенсия и Гандия, както и онлайн с международни клиенти, включително чрез водещи цифрови платформи за психично здраве. Заедно с клиничната си работа е международно зает специалист и вещо лице, включително по съдебни дела във Великобритания и САЩ. Специализира в психоаналитична терапия на травма, зависимости и личностова организация, с участие в международни изследователски проекти към Международната психоаналитична асоциация.